Братя Грим
Барабанчикът
Една вечер един млад барабанчик, като вървял сам през полето, стигнал до едно езеро. На брега на езерото имало три парчета бяло платно.
— Брей, че тънко платно! — рекъл той и пъхнал едното парче в джоба си.
Отишъл си след това в къщи, забравил за намереното и си легнал. Ала тъкмо почнал да се унася в сън, счуло му се, че някой вика името му. Вслушал се и доловил един тих глас, който го зовял:
— Барабанчико, барабанчико, събуди се!
Той не можел нищо да види, тъй като било тъмна нощ, но му се сторило, че някой снове назад-напред край леглото.
— Хей, какво искаш? — попитал той.
— Върни ми — отговорил гласът — ризката, която ми взе снощи при езерото.
— Ще ти я върна — рекъл барабанчикът, — ако ми кажеш кой си.
— Ах — отвърнал гласът, — аз съм дъщеря на един силен цар, ала попаднах под властта на една магьосница, та съм принудена да живея в стъклената планина. Всеки ден трябва да се къпя с двете си сестри в езерото, но без ризката си не мога да отлетя. Моите сестри си отидоха, а аз бях принудена да остана. Моля ти се, върни ми ризката.
— Успокой се, клето дете — рекъл барабанчикът. — На драго сърце ще ти я върна.
Извадил той ризката от джоба си и я подал в тъмнината. Тя бързо я сграбчила и понечила да си тръгне.
— Почакай един миг — рекъл той, — може би ще мога да ти помогна.
— Можеш да ми помогнеш само ако се изкачиш на стъклената планина и ме освободиш от властта на магьосницата. Но ти не можеш да стигнеш до стъклената планина, пък дори и да дойдеш до нея, не можеш се изкачи при мене.
— Каквото искам, мога да го направя — рекъл барабанчикът. — Жал ми е за тебе и от нищо не ще се уплаша. Само че не зная пътя, който води към стъклената планина.
— Пътят минава през голямата гора, в която живеят човекоядците — отговорила тя, — повече не бива да ти казвам.
След това той чул как тя прошумяла и отлетяла. Щом се пукнала зората, барабанчикът станал, препасал барабана си, тръгнал без страх и влязъл право в гората. Като повървял малко и не видял никакъв великан, той си рекъл: „Трябва да ги събудя тия сънливци“, па дръпнал барабана отпреде си и му теглил такова биене, че птиците изхвръкнали с писък из дърветата. След малко се надигнал и един великан, който спял в тревата — голям колкото ела.
— Ей ти там, дребосъче — извикал му той, — какво си се раздумкал тука, та ми развали най-сладкия сън?
— Барабаня — отговорил барабанчикът, — защото след мен идват много хиляди бойци. Да знаят накъде е пътят.
— Та какво ще правят те в моята гора? — попитал великанът.
— Искат да ти светят маслото и да очистят гората от едно такова чудовище, каквото си ти.
— Охо — рекъл великанът, — като мравки ще ви стъпча!
— Мислиш ли, че можеш им направи нещо? — рекъл барабанчикът. — Като се наведеш да уловиш някого, той ще припне и ще се скрие. Ала щом легнеш и заспиш, те ще излязат из храстите и ще започнат да се катерят по тебе. Всеки има запъхнат на пояса си по един чук от стомана: с тия чукове ще ти разбият черепа.
Великанът се поначумерил и си рекъл: „Ако се заловя с тоя лукав народ, работата може да свърши зле за мене. С вълци и мечки лесно се оправям, ала от тия червеи не мога да се браня.“
— Слушай, дребосъче — рекъл той, — иди си, обещавам ти, че занапред ще оставя на мира и тебе, и другарите ти, а пък ако имаш още някакво желание, кажи ми го — искам да ти направя някое добро.
— Ти имаш дълги крака — рекъл барабанчикът — и можеш да тичаш по-бързо от мене. Занеси ме на стъклената планина и аз ще дам на войските си знак да се върнат и да те оставят засега на мира.
— Ела, червейче — рекъл великанът. — Седни на рамото ми, ще те занеса, дето искаш.
Дигнал го великанът, а барабанчикът започнал отвисоко да бие барабана — за свое удоволствие.
„Това навярно е знакът, че другият народ трябва да се върне назад“ — мислел си великанът.
Като повървели малко, на пътя им се появил втори великан, който взел барабанчика от първия и го запъхнал в петлицата на дрехата си. Барабанчикът докопал копчето, което било голямо колкото паница, хванал се здраво за него и весело загледал наоколо си. Стигнали след това трети великан, който го взел от петлицата и го турил на полата на шапката си. Там барабанчикът се разхождал назад-напред и гледал над върховете на дърветата, а като съгледал една планина в синята далечина, рекъл си: „Това ще е стъклената планина“.
И наистина тя била. Великанът направил още няколко крачки и стигнал при полите на планината, където сложил барабанчика. Барабанчикът помолил великана да го занесе на върха на стъклената планина, ала той поклатил глава, избърборил нещо в брадата си и се върнал в гората.