— Кое е най-доброто оръжие?
— Ще стигна до това. Тези същества имат големи обонятелни торбички и чувствителността им към миризми е много остра. Едно изследване, проведено в института „Лърнърз“, показало, че една акула може да подуши една част сок от риба тон в двадесет и пет милиона части морска вода. Щом подушат нещо интересно за тях, обръщат се срещу течението и го нападат. Ето защо, ако усетиш, че има някакво течение, и видиш акула в посоката, от която идва то, ти си в по-изгодна позиция, що се отнася до миризмата ти. Знам, че едва ли ще ти се наложи да приложиш нещо от това, но ако възникнат неприятности, то ще ти дава кураж.
Беше застанала пред мен и закопчаваше последната каишка от самара на бутилките, очите й ме наблюдаваха в светлината, идваща от големия компас, зелените й ириси променяха цвета си, бяха по-тъмни, отколкото съм ги виждал преди, по-наситени. Мина ми мисълта, че ме гледа може би за последен път, но ако й се въртеше подобно нещо в главата, сигурно грешеше; разбира се, че грешеше.
— Удобно ли ти е всичко?
Подхвърлих самара малко по-нависоко с рамене и тя притегна хлабините със закопчалките.
— Сега добре ли е?
— Отлично.
Тя се отдалечи и донесе от каютата един метален цилиндър, боядисан в черно, с лостче като на пожарогасител.
— Досега бяха все лоши новини, както казах. Това е единствената добра, с която разполагаме. Представлява концентрат от риба „Мойсеев сандал“. Изпуска течност, подобна на мляко, но токсичността й е достатъчно силна само ако се впръска в устата на акулата. — Закопча го на лявото ми бедро. — Само не забравяй, че го имаш. Удобно ли ти е всичко?
Отговорих утвърдително и отидох до парапета. Тя придържаше екипировката, докато се прехвърля от другата страна и застанах с гръб към морето. Погледнах към нея нагоре и тя неочаквано ме дари с чудотворна кратка и светла усмивка. Пуснах се, бутилките се удариха във водата и разпръснаха мехури като воал от бяла дантела. Обърнах се и заплувах.
Огромна и дълга сянка се спускаше под повърхността на водата.
Бях чул някой да казва, че е с водоизместимост две хиляди тона, с размери на разрушител. Изглеждаше дори по-голяма. Очертанията й ясно се открояваха във водата на фона на игривата лунна светлина, нарушавани от време на време от ято риби, които се тълпяха около двата гребни винта на кърмата, проблясваха при всяко обръщане, потъмняваха и пак проблясваха с хипнотизираща бързина.
Долавяха се шумове — неясни, но не далечни: звуци от генератори, гласове, музика. Толкова слаби на моменти, че сякаш бе абсолютно тихо. После, когато течението смени посоката си и аз се издигнах над повърхността под тъмния наклон на кила, те се усилиха. Вече не се чуваше музика — на палубата нямаше купон или нещо подобно — мисля, че е идвала от някое радио в каютите на екипажа в задната част, откъм която бях приближил целта си — моторната яхта „Контеса“.
Залових се за работа незабавно: закрепих първата на десния борд, на стъпка над водата. Магнитът се оказа толкова мощен, че тя издаде рязък кънтящ звук, когато полето му я привлече към корпуса със силата на удар с чук.
Не бях подготвен за това. Не ми хареса. Дори една голяма риба, движеща се бързо, да се удари странично в корпуса при обръщането си, не би произвела шум като този. Според мен вътре трябва да са го чули — хората в трюма сигурно са го чули.
С помощта на плавниците се смъкнах ниско, за да огледам обстановката. Подводното течение люлееше долната половина от тялото ми и не се чувствах удобно. Когато погледнах по дължината на корпуса, отново видях пасажа — ято от двеста или триста дребни рибки проблясваха като сребро, когато се обръщаха и обръщаха с бързина, правеща ги да приличат на зрителна измама.
„Привлича ги риба, движеща се на пасажи. Ако забележиш пасаж, или стой настрана от него, или плувай към него, за да го прогониш.“
Тук бях на сигурно място: делеше ни цялата дължина на кораба. Друго движение не се забелязваше никъде освен мехурчетата, издигащи се от растителността на дъното. От носа, недалеч от мен, висеше веригата на котвата. Приличаше на гердан от черни перли под филтрираната светлина на луната. В другия край двата винта приличаха на тъмни разцъфнали цветя с посребрени по краищата закръглени листчета. Луната огряваше левия борд така, че едната половина от корпуса беше тъмна, а другата се сливаше с фона на морето, защото я осветяваше само отражението от водата с почти същата яркост и тя едва се различаваше.