Придвижих се бавно към другия борд и подложих едната си ръка върху боядисания метал с обърната към мен длан. Поставих следващата капсула върху нея, обаче магнитът бе по-силен, отколкото предполагах, и трябваше доста да се потрудя, за да издърпам ръката си на свобода. Когато успях, отново се чу лек удар като от чук при срещата й с металния корпус. Трябваше да измисля нещо по-добро.
През следващия половин час, или нещо подобно, поставих още четири, като използувах парче плат, за да омекотявам звука. После се потопих, за да огледам обстановката отдолу, и видях акулата.
Беше на разстояние колкото половината дължина на кораба от мен и ме гледаше, без да помръдва — сив цилиндър, дълъг три, три й половина метра, леко сплеснат хоризонтално. Стоеше малко под повърхността. Трудно бих забелязал посребрения силует, ако не беше толкова голям. После тя се размърда. Мина към другия борд, а след това отново зае позиция на по-малко разстояние от мен, но все още не много близо. Гледаше към кърмата и не предприемаше нищо. След малко дългата опашна перка рязко се раздвижи и акулата се стрелна по дължината на корпуса, забивайки се в средата на пасажа, преди рибите да имат време да се пръснат. Сякаш се счупи голямо стъкло и от средата му се разхвърчаха множество малки парченца.
Намирах се някъде около средата на кораба и трябваше да се придвижа към кърмата. Акулата се бе обърнала и стоеше с лице към мен, но на безопасно разстояние. Това, което бе останало от ятото, отново се събираше в група и проблясваше във водата близо до корпуса, очевидно неспособно да си извади поука.
Кожата ме засърбя, нервите ми се разтрепериха, избиваше пот — нещо неочаквано. Бях свършил повечето от работата си тук, долу, на спокойствие, без особени грижи, като изключим шума от залепването на магнитите, но сега нещата се промениха.
„Знам, че едва ли ще ти се наложи да приложиш нещо от това, но ако възникнат неприятности, то ще ти дава кураж.“
Дойде време да си припомня и другите неща, които ми беше казала. Придържах ръцете си плътно до тялото и краката прибрани един до друг. Застанах близо до корпуса. Водата се движеше толкова слабо покрай ръцете ми, че не бях сигурен дали изобщо има течение, но ако имаше, аз се намирах след проклетата твар и тя не можеше да ме подуши. Обаче можеше да ме вижда: тя беше казала, че виждат добре и на оскъдна светлина, а луната светеше достатъчно ярко през бистрата вода, за да очертае ясно тръбната перка на акулата дори и от такова разстояние. Виждаше ме много добре.
Поставил си шест от тези неща. Тръгвай си вече.
Трябват осем. Паркс препоръча осем.
Шест са напълно достатъчни. Изчезвай, докато още можеш, за бога.
С паника няма да стигнем доникъде. Няма да мърдам от мястото си.
Само че не беше лесно. Не беше лесно, приятелю, да гледам в очите тази всяваща ужас двутонна убиваща машина. Преди да се стрелне внезапно напред и да удари пасажа като ракета, тя стоеше неподвижно както сега. Точно както сега.
В името на Исус Христос, измъквай се, измъквай се, измъквай се!
Пот се стичаше по кожата ми под леководолазния костюм, сърбеше ме, предизвикваше желание да се размърдам, да ощипя плътта под гумата — единствения начин за почесване. Но нека бъдем реалисти: нищо особено не се е променило, като се размислиш. Знаех предварително, че е опасно, знаех, че Ферис ще се опита да ме спре, ако му бях казал какво имам намерение да правя; знаех, че в края на този дълъг ден ще усетя как полудявам; че когато тя ме дари с онази прекрасна усмивка, след като с усилие събра цялата си смелост, за да го направи, когато ми показа тази светла блажена усмивка, тя не считаше шансовете ми за големи, досещаше се, че най-вероятно вижда този горделив и амбициозен луд за последен път, и с много воля успя да му предложи всичко от живота, което бе по силите й, — нежното прощаване, благословията на нейната женственост. Знаех всичко това.
Само че някъде по пътя, както се казва, се изкуших да мисля, че тук, долу, в крайна сметка всичко ще мине гладко, акулите няма да дойдат, няма да ме открият, няма да решат да похапнат набързо с дръзкия смешник, голямата паст няма да се отвори, огромното туловище не ще се извърти, насочено от опашката за убийствения удар на затварящите се челюсти, превръщащи плътта в кайма, а костите…
Махай се, махай се, за…
Опасявам се, че май малко се отплеснах, но ако не беше така обезумял от страх и не ми се налагаше да търпя малодушното ти хленчене, щях да мисля по-спокойно.