Да мисля.
Движи се съвсем бавно, загребвай само с плавниците, дръж ръцете си долепени до тялото, премествай се към кърмата, към тази огромна сива риба с мънички очички, придържай се близо до корпуса, плътно под него, все едно си част от машинариите на кораба, нищо живо, нищо от плът и кръв. Челюстите зейват широко и тя… спокойно, момче, дошли сме тук, за да го направим и ще го направим. Потта гъделичка. Не й обръщай внимание, не обръщай внимание на сърбежа. Побърква ме. Не обръщай внимание!
После тя се размърда и стана огромна, докато преминаваше покрай мен и отново се вряза в пасажа. Разхвърчаха се малките парченца. Вцепених се, дъхът ми заседна в гърлото, чувствата ми блокираха, стоях неподвижно: част от машинарията, нищо живо като дребните рибки малко по-натам, част от тях премазани, но изпаднали от огромната като пещера уста изплуваха нагоре със странен вид, а кръвта им оставяше дири под лунната светлина.
Някъде се хлопна врата, издрънча метал и светлината се примеси с движещи се хаотично надолу неща. Докоснаха сребристата повърхност и разпръснаха малки мехурчета — някакви неща, не знам какви, мисълта ми беше прекалено заета с акулата, която пореше водата с носа си. Нещата продължаваха да се спускат надолу, заобиколиха ме. Обелка от ябълка се движеше срещу маската на лицето ми. Обелка от ябълка! Богородице! „Нещата, които ги привличат, са светлината, шумът и резките движения, обаче внимавай, ако видиш да изхвърлят боклук от борда, и стой далеч от него.“
Черупки от яйца, пилешки скелет, обелки от картофи — всичко плуваше около мен и аз започнах да се придвижвам напред, като се стараех да се придържам хоризонтално плътно до корпуса, но бях прекалено близко и бутилките с въздух издрънчаха в металните плочи, а аз замръзнах и зачаках шокът да премине. После сведох глава и се спуснах малко по-ниско с няколко удара на плавниците, без да се оглеждам къде се намира акулата, защото това би означавало да се обърна, а аз не исках да се обръщам и да се движа повече от необходимото. Голямата сива риба сега беше зад мен, но не знаех на какво разстояние. „Само една трета от нападнатите хора са казали, че са видели акулата. На това обикновено му казваме невидим удар.“
Но ненадейно тя се оказа пред мен — малка, в далечината. Не бях я забелязал да минава покрай мен. Сигурно е…
Две. Акулите са вече две!
Плавателен съд с такива размери, предполагам, привлича вниманието им през нощта, когато се хранят. Клетките на паметта в тези мънички мозъци механично ги насочват към боклуците. При такава обилна светлина…
Три. Четири.
Стесняваха кръга откъм безкрайното водно пространство, накъдето и да се обърнех, а голямата зад мен премина на разстояние от няколко метра. Плувах плътно до корпуса и се правех на част от него. Този път звярът не се ускори — знаеше, че боклукът не се разпръсква, когато го атакуват. Още две, не, три се приближиха много по-бързо и се нахвърлиха на боклука в съревнование, отъркваха се една в друга, обръщаха се рязко със зейнала паст и поглъщаха всичко, до което се доберат.
Металната врата издрънча отново и още боклук прошари повърхността — първоначално тъмен, а после заблестя на светлината, докато потъваше. Четирите акули… петте, се нахвърлиха като кучета през боклука. Една от тях се отдели и се отърка във витлата, разтвори челюсти да нападне всичко. Всичко, което има форма въобще. После се обърна много бързо и налетя стремително към мен. Останах неподвижен колкото можах по-дълго и в миг се озовах пред зейналите челюсти. Вдигнах цилиндъра и стиснах лоста. Почувствах как грубата кожа остъргва рамото ми. Токсичната течност образува млечен облак във водата, опашката ме удари и бутилките с въздух издрънчаха в корпуса на кораба.
Ради господа бога, изчезвай! Махай се!
Положението не беше добро. Получих известно сътресение. Ударът бе в главата, но осъзнавах какво става, макар да не ми беше кой знае колко интересно. Във водата пред мен имаше кръв — аленочервена. Вероятно някоя от тях бе нападнала друга, полудяла от възбуда. Изобщо не ме интересуваше дали…
За бога, махай се, махай се…
Да, това бе гласът на разума. Наведох се надолу и се обърнах, загребвайки с плавниците. Сега водата пред маската беше чиста. Колкото може по-бързо сега. Да, „обикновено му казваме невидим удар“. Запази хладнокръвие! И така нататък. Отново кръв. Цялата околност проблясваше и вреше под лунната светлина, защото те се въртяха в кръг точно зад кърмата на кораба. Ивицата от токсин все още стоеше като млечен облак, кръвта беше повече от преди — алена мъгла. „Объркал си посоката, не би трябвало да ги виждаш повече, не се движиш направо!“ Да, това беше вярно, аз блуждаех, явно не можех да се управлявам съвсем добре…