„За бога, обръщай се! Обръщай се и се движи направо…“
Завъртях се със загребване на едната ръка. Видях пред себе си бистра вода. Вече се движех по-бързо, малко ми се проясняваше — онова чудовище ме блъсна като влак и ми беше притъмняло пред очите.
Мрак, музика, музика в полукълбата… невидим удар — ето какво се бе случило. Сега организмът ми инстинктивно се опитваше да работи, очите още се държаха отворени и търсеха чиста вода, равновесният апарат във вътрешното ухо се нормализираше, нагаждаше се, но във водата все още се долавяше червенина, а краката не искаха да се движат. Слепият удар бе разкъсал водолазния костюм при рамото и бе наранил кожата. Краката не се движат… трябва да бягаме… краката ми просто лежат във водата… раздвижи ги… трябва!
Трябва да живееш! Отново се движим напред, с бавни махове на плавниците. Истината е, че от две възможни неща ще се случи само едното: или ще продължа да се движа и ще оставя зад себе си лудешкия танц на големите сиви, окървавени риби, или някоя от тях пак ще се нахвърли върху мен, като този път използува челюстите си по-сполучливо и ги затвори върху тялото ми, ще ме разлюлее, ще ме натроши, а ръцете и краката ми ще стърчат неприлично от огромното туловище като краката на жабата, която веднъж видях в устата на един златист шаран. После ще бъде написано FINIS, FINITO, на последните страници от живота на този човек…
Размърдай ходилата, продължавай да се движиш…
Философията, един пристъп на евтина философия, в това полусъзнателно състояние, съгласен съм, няма да ни отведе доникъде.
През маската пред очите ми продължаваше да се вижда чиста вода и аз изплувах леко нагоре, показах се на повърхността и силната лунна светлина блесна в очите ми.
Беше ми казала, че фарът на Коръл Рок ще ми бъде ориентир на изток. Видях го — червено око, мигащо в нощта. Когато обърнах глава назад, светлините на моторната яхта плуваха над морето, вече на доста разстояние от мен. Бях отишъл по-далече, отколкото си мислех. Отново се спуснах надолу, за да плувам още известно време под водата. Вече усещах краката си по-силни, а главата ми се проясняваше.
Шест парчета. Бях поставил само шест вместо осем, но рибите дойдоха и нямах избор. Може и шест да стигнат. Да се надяваме.
Пей сега, госпожо!
Пей, госпожо!
24.
Бомба
„На тях им е добре. От три седмици не съм спал с жена, за роботи ли ни мислят?“
Цял ден.
„Не съм го виждал, сър. Каза, че отива на палубата.“
Седяхме тук цял ден.
Попитах го:
— Колко време ще издържат тези батерии?
— Тридесет и шест часа. Това е нормалната им трайност.
Работеха от полунощ, а сега беше седем вечерта. Работили са деветнадесет часа. Оставаше ни време до утре на обяд.
„Та съдията го пита: «Тогава какво те кара да обираш банки?», а този му отговаря: «Ами там са парите.»“
Смях. Телевизионна програма.
Не спирах да треперя. Не знам дали Паркс беше забелязал. Приличаше на треска, но без температура; настинка, ако изобщо беше нещо; кожата ми лепнеше. Имах кавга с Ким — беше казала: „Трябва да влезнеш в болница за известно време. Шокът трябва да се лекува. Лечението на един шок е толкова важно, колкото и лечението на опасен за живота кръвоизлив. Знам това, защото съм учила и съм виждала какво става, ако хората пренебрегнат шока. Той може да убива.“
Най-лошото бе, че тя вероятно си мислеше, че продължавам, за да се перча, а не беше така. Изобщо не беше така, приятелю. Бих дал страшно много, за да се отбия в някоя болница и да се просна на едно легло с хубави чисти чаршафи, нежна сестра да бърше трескавото ми чело и да държи ръката ми. Страшно много! Само че ако си спомняш, това беше последната ми възможност да завърша „Баракуда“, колкото и да е крехка и отчаяна.
„Ще разговаряме за това на срещата. Апостолос не желае да се казва каквото и да е преди нея. Трябва да се пазим от предубеждения.“
Апостолос Симитис.
Достигащите до магнетофона гласове невинаги бяха така разбираеми. Те идваха през маса несвързани и пречещи си звуци — други гласове, музика, пукане на статично напрежение, преплитане на каналите на шестте предаватели, а Паркс правеше всичко, на което е способен, за да ги раздели и режисира, преди да стигнат до лентите. Седеше като паяк по средата на гъста редица от оборудване: усилватели, модулатори, баланс-регулатори на входящите канали, аудиомонитори с непрекъснато играещи индикаторни стрелки за силата на сигнала.
Беше започнал да режисира и записва още в минутата, в която съм поставил всеки предавател и съм натиснал бутона под гумената изолация. До момента, в който дойдох тук — в три часа тази сутрин, — той беше напълнил три шестдесетминутни ленти с нищо особено във вид на говор; по-голямата част от екипажа и пътниците бяха заспали.