— Дошъл съм да те отведа у дома — казах аз.
Очите му се промениха едва забележимо, повдигна главата си леко назад, оглеждаше ме. Осъзнах нещо, за което дори не бях се сетил. Той мислеше, че съм загубил разсъдъка си.
Вероятно беше така.
— У дома. Разбирам. — Наблюдаваше ме внимателно. — Ти направи грешка. Трябваше да се съюзиш с мен. Изработили са нещо невероятно, страхотен план…
— Наречи го световна диктатура.
Той сви рамене:
— Ако така ти харесва. Само че благородна диктатура. Нов ред със…
— Хилядолетният райх просъществува дванадесет години.
— Това е съвсем различно. Не е социализъм. — Ръцете му жестикулираха, а очите му отново светнаха. — Създава се нов свят и ние сме…
— Радвам се за теб — казах му аз. — Друго, което трябва да чуеш, Проктър, е следното: ти си под въздействието на сублиминални внушения от момента, в който тези хора са те избрали да разработиш съветската връзка. Превърнали са те в робот.
Стоях и чаках да го асимилира. Забелязах, че попаднах в целта. Знаеше всичко за сублиминалните внушения: той бе обработвал записите с реклами в услуга на „Тръста“.
След кратко мълчание ме попита:
— Колко знаеш?
— За какво?
— За „Тръста“.
— Всичко.
Този път мълча дълго. Вече не мислеше, че съм откачил.
— Ако знаеш всичко, защо искаш да се върна у дома?
— Това е моята мисия. От самото начало ти си целта. Тук не си в свои води.
Изведнъж ме попита:
— Какво те кара да мислиш, че са ме подложили на сублиминални внушения?
Значи тук е ключът.
— Намерихме предавател в апартамента ти.
— „Хлебарка“ ли?
— Не. Предавател, излъчващ информация. Беше много мощен. Аз също съм приел част от нея, когато бях там онази нощ — политически материали и указания. Били са предназначени за теб, разбира се, не за мен.
Лицето му сякаш бе от камък. Тренирано лице, свикнало да не изразява — нищо, обаче очите му вече се променяха непрекъснато — проблясваха, възбудени, после се успокояваха, потъмняваха. Причината бе вероятно кокаинът, но аз не мислех така. Бях предизвикал някаква борба в него.
— Какви бяха указанията?
— Да отида на Уест Ривърсайд Уей 1330.
— Отиде ли — попита незабавно.
— Не.
Чаках и мислех, че още има шанс, но той каза:
— Каквото и да става, аз вече съм уважаван член на организация, която може да ни даде един нов свят. Ако се върна у дома, ти не можеш да ми предложиш нищо повече от стария. Търсят ме за разпит, нали? Ето това е истинската ти мисия — ти си тук, за да разкриеш „Тръста“. Онази проклета жена, Тачър, е наредила на бюрото да се погрижи. — Той задържа очите си върху мен още пет секунди и погледна часовника си. — Губиш ми времето.
— Не съм свършил.
— Напротив, свършил си — каза той. Извърна глава и огледа улицата. Един мъж стоеше до най-близката кола — бронирана лимузина. Под една от лампите се виеше пушек от цигара.
Кръвта ми замръзна, косата ми настръхна.
Не обичам, когато ми остава само един последен опит.
Обърна се назад към мен и каза:
— Знаеш какво си рискувал. Имаш ли капсула в теб?
— Не ми е нужна.
— Ще се вдигне по-малко шум.
Свалих крака си от ниската стеничка и отлепих гръб от оградата, предполагам в желанието си да бъда изправен, когато го направят. Или може би просто си протягах краката. Чувствах се адски изморен.
— Исках да те питам за нещо, Проктър. Колко доверие имаш в тези хора?
— На Туфексис ли?
— Не. На Симитис, лорд Джоплин и другите.
Очите му отново се възбудиха.
— Защо?
— Мислиш, че ще ти възложат разузнавателните си служби, нали? Глобалната им разузнавателна мрежа.
Това го имаше на една от лентите.
— Откъде знаеш?
— Знам всичко. Обаче чуй, помисли сам, за бога. Това е работа, която биха предложили на шефа на бюрото, нали така, или на Кроудър, даже на Лоумън или шефа на Mi–5 или Mi–6, или на ЦРУ. Но на детектив? На една оперативна хрътка? Дори не разсъждаваш нормално.
Гледаше ме, без да каже нищо, в продължение на толкова време, че си помислих да не би кокаинът да го е направил неадекватен, но очите му още бяха съвсем светли. Господ знае какво ставаше в главата му, но мисля, че бях напипал нов ключ и този път той беше доверието. Трябваше да бъде.
— Помисли за това, Проктър. В мига, в който свършиш работата, за която са те наели, ще те хвърлят на кучетата.
— Не е така.
Настъпих го по мазола.
Той вече го подозираше; забелязал бе признаците, но бе предпочел да ги пренебрегне. Вярваме в това, в което искаме.
— Поверил си живота си в ръцете на тези хора, известно ли ти е?