Струва ми се, че в този момент започваше да се вслушва, но месеците на непрекъснати внушения го бяха направили неспособен да мисли самостоятелно. Погледна надолу по улицата към човека, застанал до лимузината, и пак каза:
— Знаеш какво си рискувал. — И се обърна.
Последна възможност.
— Проктър, по-добре чуй това.
Посегнах към джоба си и замръзнах. Не мислех достатъчно бързо — бог знае колко пистолета са били насочени към мен.
— Извади го от джоба ми. От този. Магнетофон.
Той се поколеба, тъмните му очи се свиха, после направи каквото му казах.
— Пусни го!
Последна възможност наистина. Тя зависеше от това, колко воля му е останала — воля да владее себе си, персоната си, доколко е способен да осъзнае онова, което слуша.
„Той трябва да бъде елиминиран.“
Лорд Джоплин.
— Познаваш ли гласа?
— Да.
Лампите заливаха улицата със светлина, хората ни гледаха от колите.
„Но как може да стане това? Туфексис го охранява.“
Очите му помръкваха, докато слушаше.
„Туфексис е в наши ръце… Ще постъпи, както му кажем.“
Бях помолил Паркс да направи нова лента, именно тази, като събере всичко и съкрати празнотите. Всичко за Проктър.
„Вече е много опасен. Апостолос го доведе на яхтата и му гласува прекалено доверие според мен.“
Тогава се започна — нещо като треска обхвана Проктър. Вече го е подозирал: той бе опитен детектив, научен да поглежда отражението на едно огледало в друго, доловил е някой непредпазлив поглед, дочул е небрежна дума, започнал е да сглобява парченцата. Тази вечер аз само му давах същината и доказателствата. Той вече трепереше, главата му се люлееше; почувствах как от набитото му силно тяло се излъчва енергия и яростта взема връх.
„Сега той е запознат с много съществена информация за целия проект, а поведението му става малко нелогично, както вероятно сте забелязали.“
Обръщаше се ту в едната, ту в другата посока, клатеше се като мечка в капан. Взех магнетофона от него, а той тръгна към оградата и се хвана за нея. Кокалчетата на големите му възлести длани побеляха, когато разтърси металните пръчки.
„Бринк е съгласен с мен. Ще му позволим още веднъж да слезе на брега и ще дадем указания на Туфексис.“
Люлееше оградата, без да казва нито дума, връщаше се към първобитното, ранено животно. Разтревожих се, че може да се обърне и да отприщи гнева си върху мен — той беше огромен мъж, силен, а в момента аз едва стоях на краката си. Бях изгубил повече кръв, отколкото мислех, бях пропуснал твърде много сън. Можеше да се нарече акулумирана умора от мисията. Последните пет дни, откакто долетях тук от Лондон, бяха много тежки.
„Оставете на мен тази работа…“
„Фон Бринкерхоф и аз ще поемем цялата отговорност, ако впоследствие възникнат въпроси…“
Когато свърши, прибрах магнетофона.
— Добре е да се овладееш, Проктър. Наблюдават ни. — Погледнах към осветената улица и забелязах, че мъжът до лимузината се пресяга през прозореца й. — Слушай, това е последната ти разходка на брега и те може да получат нареждането всеки момент. Онзи там говори по телефона. Играем прекалено рисковано. Скачай в колата!
Стояхме на ъгъла на крайбрежния булевард и Двадесет и втора улица, край нас имаше движение, дълги коси се развяваха в открити коли, нощта едва започваше под ярката светлина на Маями. На това място имаше бар и по тротоара се носеше музика.
— Ще си идем вкъщи — казах аз — през Бахамските острови. Ще помързелуваме край басейна няколко дни.
Стоеше и трепереше с наведена глава, вглъбен в себе си. Бог знае колко време ще им е необходимо, за да го оправят, но това си е проблем на онези в Лондон.
Тогава той каза нещо невероятно:
— Моля за извинение.
Предполагам за това, че ми е направил живота толкова труден. Благородно от негова страна.
— Няма нищо. Случва се и в най-добрите семейства. Нали познаваш Монк в Насау?
— Да.
— Ще му погостуваме, докато сме там.
За основния доклад — окончателния доклад на тема „Баракуда“. Тогава ще тресна лентите върху масата. Не вярвах да има някакви затруднения с Проктър, но показанията на един човек няма да бъдат достатъчни за разобличаването на организация от такъв мащаб. Ще ми трябват доказателства от първа ръка, познати гласове и ние ги имахме.
— Хубав бар — казах аз. — Известен.
Не отговори, главата му бе сведена над гърдите, вероятно не ме чу.
Пристигаха таксита и изсипваха хора под козирката, част от тях облечени много тежко, като за галавечеря. Последна до бордюра спря една кола, от нея слезе Ферис и прекоси към нас в тълпата. Вихрушка от момичета. Хилеха се, отрупани с гирлянди, в красиви рокли, коприна и пера, доста закачливи естествено. Една от тях докосна ръката ми, когато изприпка покрай мен: