Бяха разбрали, че изчезва завинаги, понеже наблюдателят, който Ферис бе поставил в отсрещната сграда, го видял как трупа много багаж в открития си седемгодишен шевролет долу на улицата — взел дори и стереомагнетофона и гребния тренажор.
„Да излизаме. Добре ли се чувстваш?“ Мехурчета се издигаха към гладката бяла повърхност.
Би трябвало да знаят с кого си имат работа. Забелязал опашката в тойотата през три коли зад него по булевард „Бискейн“, спрял на бензиностанцията, обадил се по телефона, после се върнал в шевролета и продължил, а полицейската кола пристигнала, преди да са минали три пресечки, и подложили опашката на проверка за алкохол, докато шевролетът се отдалечавал… Слънчевата светлина блестеше в очите ми, тялото отново тежеше нормално.
— Много добре се справяте — каза тя, след като свали маската.
— Благодаря.
Бях казал на Ферис, че искам незабавно да прослуша лентата, която са записали, докато съм разговарял с Проктър в жилището му — не желаех в Лондон да мислят, че съм го подплашил с нещо, изречено от мен. Ферис ме освободи от отговорността, нарече го показно упражнение.
— Как ме намерихте? — поинтересува се тя. Събличахме водолазните костюми на кея, където тя имаше барака, пълна с екипи, сакове за лов на раци и оборудване за подводен риболов. — Не съм на много оживено място.
— Един човек, с когото разговарях вчера, ми каза, че сте добър специалист. Кога сте напуснали родината?
— Преди години. — Тя изтръска мократа си коса. — Баща ми беше капитан на малко товарно корабче в Дувър, но накрая зимите взеха да не му понасят.
Тя простря водолазните костюми, изми ги с маркуч, после и кислородните бутилки и почисти маските.
— Ами вие?
— Само гостувам.
Погледна надолу, после отново нагоре:
— Не се нуждаете от уроци по гмуркане.
— Отдавна не съм практикувал. Липсва ми увереност.
Откъм водата, отвъд лодките, се чу внезапен писък на чайки и тя извърна глава, за да погледне към тях — имаше продълговато, неголямо лице, плътни устни, все още неизчезнали следи от маската по скулите, предполагам тридесетгодишна. Кожата й бе остаряла преждевременно от слънцето.
— Не — каза тя, — не ви липсва увереност. Само се стараехте да изглежда така.
Тя се усмихна за първи път, откакто бях дошъл.
— От колко време преподавате?
— О, отдавна. — Прокара четката през косата си. — И кой ви каза къде да ме откриете?
— Джордж Проктър.
— О! — Тя се изправи.
— Каза, че сте добра учителка.
— Той е боклук — отсече тя безцеремонно, поглеждайки встрани, и започна да подрежда кислородните бутилки.
— Мога ли да помогна?
— Справям се и насън.
Имаше жилаво и силно тяло, къс панталон от каки със запретнати крачоли и тениска с потъмнял от мократа коса гръб.
Очаквах да ме попита как е Проктър, понеже й се е обаждал всеки ден, понякога дори два пъти, за последно преди почти месец, но тя само каза:
— Не чух добре първото ви име.
— Ричард.
Разбира се, вярвам, че и ти не би попитал за здравето на човек, когото току-що си нарекъл боклук.
— Щом не са ви нужни уроци по гмуркане и не ви липсва увереност във водата, защо сте дошли тук? — попита тя с прям и искрен поглед.
— Надявах се, че може да знаете къде е отишъл.
— Така ли?
Някой вкарваше моторна лодка в пристана. Загаси дизелите. На палубата имаше двама или трима души, много почернели от слънцето. Единият бе приготвил въже. Когато я видяха, тя им махна с ръка. По повърхността на водата като следствие от бурята все още се въртеше много боклук. В интерес на истината всичко наоколо гъмжеше от боклук — като упражнение по охрана Ферис ми беше лепнал трима души. Доста неща станаха през последната нощ — стаята ми в хотела бе преровена, някой ме бе проследил дотам, а после Проктър се измъкна наистина много бързо, без да остави следи, така че сега можеше всичко да се случи и ако отново някой ме открие и се намеси, то Ферис ще иска да знае кой е той и откъде се е взел.
„Проктър е ключът — бе казал той, — а също и подходът.“ На контролния монитор на „Баракуда“ Кроудър не би се очаровал от следния сигнал: „Обектът изчезнал безследно.“
— Искаш ли раци? — попита ме тя.
— За ядене ли?
— Какво друго можеш да направиш с един рак? Не ме убеждавай, че си толкова смахнат.
Говореше с ледена усмивка, презираше ме само защото съм познавал Проктър и все пак бе твърде заинтригувана, за да ме пусне да си вървя.