Фишер още хлипаше, люлееше се на краката си, заровил лице в тънките бели длани, с разчорлена коса, разкопчани ръкави, а тесните му рамене бяха превити над останалата част от тялото, сякаш го закриляха. Някой почука на вратата, надникна вътре и пак излезе, като се постара да не вдига шум. Отново погледнах Тилсън — седеше умърлушен, със скръстени ръце. Струва ми се, че беше разбрал — ще трябва да оставим Фишер да премисли всичко отново, понеже още не можеше да осъзнае какво са му сторили там, как са го обезличавали ден подир ден, докато накрая се почувствува като обикновено парче храна. Ако успее постепенно да преодолее това, да го сподели с други хора, ще се спаси от кошмара, който може да го подтикне да грабне ножа или да отвори решително някой прозорец. В никакъв случай не бива да го оставят да спи сам в стаята в продължение на месеци може би. Така бяхме изгубили Клейпул и Фрум.
— Какво мислиш? — Тилсън беше до мен, разтревожен.
— Нужно му е време.
— Нормално ли е това, което прави?
— Не може да постъпи по друг начин. Трябва да превъзмогне ефекта от онова, което са му сторили.
— Имам предвид… — Не знаеше как да се изрази.
— Не можеш да го изхвърлиш — казах аз.
— Няма да зависи от мен.
— Стоеше зад мен… Усещах го… на тила си… натискаше спусъка…
Фишер трепереше и се олюляваше, сякаш не ни забелязваше, но в действителност не беше така — много добре знаеше, че сме тук. Бяхме му нужни, за да оцелее. Изслушвахме изповедта му, признанието и защитната реч, апел за снизхождението на съда и всичко се изливаше колкото може по-бързо, защото, ако остане заключено още известно време в него, ще го убие.
— Няма да получиш нищо полезно от него, докато не събере сили да се погледне отново — казах на Тилсън. — Възможно е да продължи със седмици.
— Преди да го заловят, изпрати доста нещо, материал, който може да се използва. Струва ми се — изрече той, наблюдавайки Фишер, — че трябва да имаме нещо като участъков психиатър за хора като него.
— Казвал съм го на Лоумън в моменти, когато не съм се чувствал добре. Политиката им е да ги изпращат на мисия отново, ако още могат да държат, а ако се огънат — изхвърлят ги на улицата. Доста свестни хора изгубиха по този начин.
— И все пак ще го направят — каза Тилсън, без да ме гледа. Усещах как ядът ми се усилва:
— Какво казаха?
— Да го изчакам до края на деня и ако не се подобри, да го отпиша.
— Глупости. Кой каза това?
— Господин Кроудър.
— Бързо! — казах аз и оставих Тилсън да действа, понеже беше по-близо до момчето. Хвана го по средата на пътя към прозореца, а Фишер така побесня, че Тилсън не можеше да го удържи и аз се втурнах да помогна, като се наложи да притисна срединните нерви на мишниците му и ги блокирах достатъчно, за да не може да използва ръцете си. После му казах:
— Слушай, довечера ще те взема у дома и ще се натряскаме до безумие.
— В колко часа?
— Единадесет.
— За какво ме търси?
— Не знам.
Оставих слушалката и отидох до кафенето и там, до машината за чай, заварих Тюкс да си бърбори с вонящата на скапан парфюм Дейзи.
— Кроудър те търсеше — подхвана той.
— Знам.
— Как е момчето?
В сградата нямаше вътрешна разговорна уредба, но клюките се разпространяваха като по бързо горящ фитил.
— Много добре — отвърнах.
Изобщо не беше много добре, ако се съди по фактите, обаче исках да разпространя тази версия из цялото бюро. Да, Фишер се чувстваше по-добре, но се е родил с тънка кожа и ако днес отново го подхванат с бейрутската история, ще му пуснат кръв, без да използват ноктите си.
Към полунощ вече го бях натряскал с водка и в малките часове в „Кий Клъб“ почти изплува на повърхността, като за минута-две нямаше никакви спомени за Бейрут, без да използва волята си да ги потиска — най-сетне напрежението беше изчезнало и онова, което му бяха правили там, бе останало зад гърба му. Оттук нататък животът му щеше да започне отначало. После оцапа килима в „Йенсен“ и каза, че ужасно съжалява, а аз за малко да се разплача, понеже беше дяволски млад за тази игра и все пак много добър, като съдя по материалите, които бе изпратил в отдел „Сигнали“ от района си — бях помолил Тилсън да им хвърля едно око тази сутрин.
Още се намираше в моя апартамент — помолих по телефона Хари да намине и да се грижи за него. Казах му да не се обажда в службата дори ако някой от бюрото го открие. Това беше заповед и аз поемах отговорността. Тилсън знаеше къде е и би могъл да се изпусне.