— Не са узрели, нали?
— Не знам.
Погледна в чинията ми.
— Не си ги опитал!
Направих жест с ръка и когато пак проговорих, имах чувството, че издърпвам предпазния щифт на граната:
— Джордж Проктър мисли по същия начин.
Тя се намръщи:
— Нямам представа.
— Не ти ли е говорил за Матийсън Джъд?
— Господи, не. — С болезнена усмивка. — Само юнашки секс и… това, за което си въобразявах, че е любов.
— Отървала си се. Приеми го по този начин.
Станах и й помогнах да почисти масата.
— Да, но не е толкова лесно. Харесват ли ти акулите ми?
— Разгледах ги одеве.
— Тук някъде се върти един специален екземпляр.
— Който искаш да уловиш ли?
— Който искам да убия.
Тя пусна чешмата над малката метална мивка, от време на време се отъркваше в мен, все още по бикини. Загоряла кожа с цвят на мед в светлината от люковете, поръсени с изсъхнала сол рамене.
— Не е ли едно и също? — Имах предвид да уловиш или да убиеш.
— Не. — Погледна към снимките в отдалечения край.
— Една от тях е акула-чук. Отнесе баща ми тук, в тези води. И аз бях там.
— Кога?
— Преди осемнадесет месеца. Осемнадесет месеца, една седмица и два дни.
— Как се случи?
Когато разказваше за буксира, спомена, че той е бил единствената голяма любов в живота на баща й, „като изключиш мене“.
— Бяхме малко по-нататък от рифа. Котвата се заплете и той се спусна да я освободи. Акулата го видя.
— Съжалявам.
— Цяла глутница. Не бяхме ги забелязали.
Пусна последната чиния в сушилнята, избърса ръцете си и се запъти, шляпайки с босите си крака, към сянката под навеса, погледна към яхтата и махна с ръка. После се обърна с лице към мен:
— Сега може би ще престанат да зяпат като глупаци. — Зелените й очи се овлажниха, докато говореше. — Виждал ли си да изяждат някого жив?
Преди още да съм измислил какво да кажа, тя продължи:
— Извинявай. Мина ми вече, повярвай. С тях сме се разбрали — приближи се към мен със сковано лице, — няма да ме нападнат, докато не я намеря — мъжката акула-чук. Докато не я убия или поне преди да се опитам.
Силуетът й се очертаваше в ореола на отразяващото се в морето слънце. Краката й бяха стъпили здраво върху люлеещия се кораб с леко разтворени стъпала, с отпуснати ръце. Само очите й отразяваха светлината от люковете и блещукаха на фона на тъмното й лице. Изглеждаше примитивна, гола, по начина, по който стоеше и говореше за примитивни неща.
— Разбираш ли, спускам се, за да се срещна с тях винаги когато са в тези води. Влизам и плувам заедно с тях.
След кратка пауза казах:
— Сама ли?
— Веднъж взех един приятел с камера.
— Това ти ли си?
Бях насочил поглед към увеличената снимка близо до дъното на коридора, под люлеещия се фенер.
— Да.
Бях я забелязал по-рано и имах намерение да попитам за нея, защото изглеждаше нереална, сюрреалистична: фигурата на плуващата не беше съвсем ясна и би могла да бъде взета за акула заради отблясъка на водата.
— Те не нападат, ако плуваш както трябва — освен ако, разбира се, не са гладни. Тогава е без значение какво правиш. Татко се бореше здравата с котвата — изобщо нямахме представа, че са близо до рифа, иначе той не би се спуснал. Исусе… — Изведнъж се разплака и посегнах да я хвана, но тя отблъсна ръцете ми. — Нищо ми няма, но понякога изпитвам нужда да говоря с някого за това и днес лошият късмет се падна на теб, понеже, разбираш ли… долу беше моят татко и се мотаеше с тази скапана котва и после на повърхността изплува много кръв — голяма въртележка и после кръвта. Исусе! Беше красиво червено… — Тя трепереше и стенеше тихо. — Той беше прекрасен човек. Оцвети цялото море като флаг, като бойно знаме — вече хлипаше, но още стоеше изправена с отпуснати отстрани ръце, отказваше да ги вдигне към лицето си, — и това бе всичко, което успях да видя от него, всичко, което остана — залез в морето под светлината на ранното утро. И знаеш ли какво не мога да разбера? Не мога да разбера защо, Господи, не скочих през парапета в средата на това красиво червено, за да не бъде сам. — Сълзите блестяха на тъмното й лице. — За да не съм сама.
Вълните заклатиха корабчето и лампата в кухнята се залюля, вратата на каютата изскърца. След известно време казах:
— Прекрасен човек.
— Откъде знаеш? — изрече тя между хлиповете.
— Защото си го обичала толкова много.
Тя поклати глава, косата й се разлюля:
— Обичта не е достатъчна, нали? Не е достатъчно силна. Колкото и да е голяма, не може да гарантира нищо. — Обърна се и облегна гърба си на кабината. Напрежението я напусна и тя зарея поглед в морето по посока на рифа. — Да, прекрасен човек. Ей там беше.