Блъснах се в бараката с трясък и дневната светлина угасна. Ударът ме изхвърли под ъгъл, но аз очаквах това заради диагонала на колата, така че подпрях дясната си ръка в таблото, когато започна фазата на обратно ускорение. Отново се чу разкъсване на метал и в тъмното избухнаха пламъци, излъчващи оранжева светлина. Търсех с ръце закопчалката на колана и дръжката на вратата. Имаше ужасно малко време, понеже се бях ударил в някакъв запалим резервоар и всичко, което виждах, беше яркооранжева стихия.
Блъснаха ме вълни от горещина. Отворих вратата, смъкнах се долу и запълзях към задницата на колата, понеже бях влетял челно през стената и не беше нужно да търся врата. Резервоарът с горивото се намираше отзад, затова се движех по земята колкото може по-бързо, а горещината заливаше гърба ми.
Някой крещеше „Вътре ли е?“ или нещо такова, под ръцете ми имаше разбито стъкло, местех ги, придърпвах крака след себе си. Едно лице се взираше от неголямо разстояние с очи, засенчени с длани. Някакъв мъж отново викаше „Ще те улучат“ или нещо в този смисъл. Вече бях на светлото. „Търкаляй се, търкаляй се!“ Дрехите ми трябва да са се запалили. После ме сграбчиха ръце, а лицето беше наблизо и устата каза „Баракуда“.
Търкалях се непрекъснато, а ръцете му ме удряха.
— Вече е добре, стига.
— Изкарай ме оттук — казах му. — Не искам да имам работа с полицията.
— Струва ми се, че няма време.
Чувах сирена някъде съвсем наблизо или пък беше отражение от някоя стена.
— Трябва да ме скриеш и да ме измъкнеш.
Той се обърна и аз видях двуцветно такси да застава странично към пламъците. Запълзях натам през отломките, докато човекът не се обърна и каза:
— Чакай, чакай там!
Не виждах никой друг наоколо, понеже цялата барака пращеше, падаха греди и разпръскваха искри. Налагаше се да пропълзя още към откритото, но държах лицето си наведено. На този етап не исках да го виждат. Трябваше да се свия в някоя дупка и да обмисля нещата. Само че проклетата сирена вече беше много близо и май нямаше изгледи…
— Хайде… влизай! — Един мъж протягаше ръка към мен в стелещия се черен дим. — Скачай бързо!
Вратата на таксито зееше отворена и аз се насочих към нея с помощта на човека, понеже очите ми силно сълзяха.
— Покажи им дупките от куршумите — казах му. — В задницата има две. Дупките от куршумите, разбра ли ме?
— Ясно. — Той ме натика в таксито. — Стой ниско долу.
— Чуй — продължих аз, — това е за Ферис. Незабавно. Проктър е завербуван от руснаците. — Повторих го отново, понеже се задавях, а исках да съм сигурен. — Разбра ли?
— Да, разбрах го — отговори той и тръшна вратата, като каза на шофьора да изчезва бързо.
Гърлото ми още дращеше, постоянно пиех вода.
Името на шофьора беше Декър — един от нашите. Такси на бюрото — Ферис го е държал в готовност и Декър е наблюдавал тайно, макар да бях казал, че не желая подкрепления. Отпратих Декър, след като ми донесе нови дрехи и взе старите. Стари! Божичко, бяха по-зле от стари — повече напомняха за облеклото на плашило, ударено от мълния.
Телефонът иззвъня и аз вдигнах слушалката.
— Кой?… Добре.
Желязно правило: не ни е позволено да отказваме.
Имаше два прозореца — северен и западен, — понеже стаята беше ъглова, така че, докато чаках, аз надникнах и през двата. Контролната кула на летището, намираща се на няколко мили разстояние, няколко триетажни сгради, разположени пред други с рекламни табла: „С «Юнайтед Овърнайт» в десет града“, „«Марлборо» за пушачите с вкус“, „«Куърз» е шампион“. Нямаше прозорци, гледащи към моите, на по-малко от петнадесет метра откъм север и на десет от запад. Един човек стоеше до входа недалеч от автобусната спирка, друг — на ъгъла и още двама от северната страна, на двадесет метра един от друг, зяпаха във витрините. Естествено, сигурно имаше още и от южната страна на хотела, където бе входът — бях като пленник. Те обаче не стояха там само да ми осигурят подвижна охрана, когато излизам. Следяха и за евентуално замърсяване на околната среда — бинокли зад прозорците или дулото на някой магнум с лазерен мерник, или пък инфрачервен апарат за нощно виждане и прочие.