Хора зяпат по витрините. Тротоарите тук са широки и наблюдението е лесно поради многото отразяващи стъклени повърхности и липсата на сянка. Той беше от бялата раса, на около тридесет, среден ръст, бавна походка с известна степен самодоволство.
„Та какво те накара — щеше да ме попита Ферис — да напуснеш хотела, без да уведомиш сътрудниците?“
Обаче повече няма да се срещам с Ферис.
Небето натискаше върховете на високите сгради, огъваше ги с теглото си, спусна се надолу през гъстия влажен въздух, за да се стовари върху главата ми, да ме премаже. Перспективата на улицата се разшири и изду като кадър, заснет с обектив от типа „рибешко око“. Тежък ден беше в края на краищата — куршумите прелетяха съвсем близко до мен, а, повярвай ми, винаги настъпва промяна в състоянието на психиката, ако все още се разхождаш и вършиш обикновени неща, след като си се разминал на косъм с възможността да те сложат върху леденостудената плоча и да те натъпчат с формалин. Цялата работа е, че сега изживявах последствията.
Не изживявах последствията.
Гласът на паниката — прекалено силен, за да бъде пренебрегнат.
Той вече беше съвсем близко. Движех се от лявата страна на тротоара и го видях в ъгловото стъкло на витрината пред входа на един магазин. Не бях го срещал досега — на кея или някъде из улиците.
Да, бях на път за бесилката. С други думи — следвах посока, която щеше да ме изведе към неизбежна смърт. Посока, от която не мога да се отклоня. Обзело ме беше чувство за неизбежност, на сбъдваща се карма. То не премахваше страха и ужаса, но бе изместило отговорността.
Имах указания да осъществя срещата.
„Получаваш указания само от бюрото.“
Да, но нещата са се променили.
Извъртях се много бързо и той почти се блъсна в мен — трябваше да отскочи встрани с широко отворени и изненадани очи.
— Добре ли сте?
Предполагам, всъщност — сигурен съм, че това се дължеше на начина, по който го гледах.
— Не. — Точно така му отговорих, чух се. Не бях добре и нещата ужасно се бяха объркали.
— Имате ли нужда от помощ?
Обаче вече бързаше да си тръгне, не желаеше да влиза в контакт и да се забърква в истории с някакъв дрогиран наркоман. Сам разбираш, че той беше толкова противников агент, колкото и Мики Маус и че просто случайно сме се движили с приблизително еднаква скорост по улицата. Случва се често.
— Не.
Никаква помощ.
Той вече беше отминал, а аз стоях и подпирах с глава непосилната тежест на небето и съзнавах, че не мога да отхвърля цялата отговорност, защото това наистина ще ме отведе към моргата и формалина, но, боже мой, нямат представа колко далече е телефонът в края на блока, колко ужасни срещи преминаха през главата ми с нематериални фигури, изскачащи отникъде и отвсякъде, колко пъти се нахвърляха върху мен и скимтяха за кръвта ми, докато ме водеха към палача. Вонята на риба преобръщаше стомаха ми, глупавата му побъркана усмивка: „Премини на неомъжени мацета, те са поевтини.“ Влачех се на безчувствените си крака към целта, по целия път към края на блока с „ей такива стриди“, а небето най-после се срути в ревящата бездна на улицата и стигнах до телефонната кабина, блъскайки се с рамо в крехкия алуминиев панел, за да убия инерцията. Бръкнах в джоба за монета и я натиках в прореза. Бледо, пъпчиво момиче ме позяпа за кратко време, преди да продължи по пътя си. Заврях се в телефонната кабина с гръб към улицата и хората, превит като безстопанствено куче, като прокажен…
— Да?
Ферис.
„Уест Ривърсайд Уей. По всяко време преди полунощ. Не по-късно.“
— Да?
„Тези инструкции са за теб.“
Разбира се. Окачи слушалката и отиди на срещата! Разбира се. Без съмнение.
— Кой се обажда? Слушам.
Трябваше да употребя физическа сила, казвам ти, за да задържа слушалката до ухото си, а другата сила правеше всичко възможно да я свали и да я тръшне на вилката. Спомням си го съвсем ясно.
— Нужно ми е… — Дъхът засядаше в гърлото ми.
— Да? Нужно ти е какво?
Едната сила се бореше с другата, а аз очаквах изхода безпомощен, потта се изцеждаше от тялото ми, а улицата се въртеше, трещеше, мачкаше ме.
— Трябва да докладвам.
Държах се за счупената кабина като удавник за сламка.
„Блокът с номера 1200 на Ривърсайд Уей. Уест Ривърсайд Уей. Побързай! За бога, побързай!“
7.
Доклад
Четирима мъже.
Часовникът от нефрит в позлатена рамка, поставен на бюрото, показваше 11:56. Малко преди полунощ. Уест Ривърсайд Уей 1330, не по-късно от полунощ и прочие. Вече нямаше значение.
Единият от мъжете беше Ферис.