— Грийнспан. Искам да кажа, че само ми е взел кръв, така ли е? Не ми е давал успокоителни лекарства — успокоителни или подобни.
— Искаш ли успокоително? — попита той тихо.
— Не. За какъв дявол? — Внимавай! За втори път се случва. Преди минути си помислих, че психиатърът ще иска да ме прегледа, но това ми бе хрумнало само на мен, не на тях — „Само, ако пожелаеш“. Сега пък помислих, че може би искат да ми дадат успокоително, и сгреших опасно, защото им давах идеи. Наистина ли се нуждаех от психиатър, от успокоителни, без да имам куража да ги поискам?
Параноя. Успокой се. Вече бях много по-добре, страхувах се по-малко от това, което става с мен. Всичко ще се оправи.
— За какво ще ме изследва?
— Лекарства. — Ферис ме наблюдаваше настойчиво. Над бюрото имаше стенна лампа, а аз бях с лице към нея.
— Може ли да изгасим това нещо? Много е силна. Какви лекарства?
Ферис обърна глава и един от другите стана от стола си и отиде към ключа на стената.
— От всякакъв вид — каза Ферис. — Ще стигнем и до това.
Сега не изглеждаше толкова студен в меката светлина на стенните лампи, по-малко враждебен. Значи ще стигнем и до това, така ли? Сигурно искаше да каже, че напоследък съм се държал много странно. Да го вземат дяволите, за малко да ми пръснат главата, а това е достатъчно да извади от равновесие всекиго.
Човекът отново седна и аз запитах Ферис:
— Кои са тези хора?
— Ъпджон — отговори той и пак обърна глава — и Пурдом.
— Искам да знам повече от това. — Казах го с раздразнение. Оперативният ръководител определя ходовете във всяка фаза на мисията, но той е и за това, да съдейства при нужда, да помага на агента, който може да прилича на малък плъх от катакомбите с вирнат нос, но независимо от всичко е единственият човек, който е способен да доведе мисията до успешен край. Ето защо, след като са ме докарали в тази стая да докладвам, а наоколо се мотаят съвсем непознати, редно е, ако нямаш нищо против, да знам що за птици са.
— Ъпджон — продължи Ферис — е законспириран агент тук. Познава Проктър, макар и слабо. Може би ще помогне да го открием, ако изслуша доклада. Стига да не възразяваш.
Ъпджон беше дребен с луничава кожа, кривоглед, с гънка на лицето вместо уста, ужасна прическа, щръкнала като четина, направо можеше да те стресне — бивш подполковник от специалните служби или нещо такова.
— Не възразявам — отвърнах.
— Благодаря. Пурдом — каза гладко Ферис — е дошъл от Лондон да трупа оперативен опит.
Рязко извих глава, за да го огледам, и изведнъж ми причерня:
— Какъв опит? Вие бяхте в Китай, нали? Във връзка с „Пагода“. Не изпълнихте ли „Мираж“ за онзи мошеник Лоумън в Мароко? Господи, какъв ти опит!
Внимавай!
Не бива да се случва за трети път. Това беше последната мисъл, която бих искал да им хрумне — че не мога да се владея.
Настана гробна тишина. После Ферис каза тихо:
— Опит в Съединените щати. Не е работил тук.
Разбира се. Напълно логично. Само че тази мисъл не си отиваше и смразяваше кръвта ми. Чувал съм за Пурдом, срещал съм го в служебното кафене от време на време, виждал съм името му на някои от мониторите — със сигурност на този за „Пагода“ и на монитора за „Мираж“, а вероятно и на други. Той е един от първокласните агенти и едва ли някой го е изпратил тук чак от Лондон само да трупа опит.
Гледаше към стената, не към мен — стената или вратата, или каквото имаше зад мен. Тъмно лице, едър, седнал прегънат на стола, с ръце на гърдите и кръстосани, почти преплетени крака — тихо цъкаща бомба, увита в дрехи и с малко коса в горния край. Преувеличавам, разбира се, но добиваш представа. Играех си с нервите му, с потиснатата му енергия. Взрях се за известно време в него, преценявах го, не исках да се обръщам към Ферис, защото, ако го сторех, можеше да се очаква, да го кажа направо, и да се приключи с въпроса.
„Да ме смени ли е дошъл Пурдом?“
Някой говореше с много мек глас, достигащ до мен сякаш отдалече. Беше Ферис:
— Тук си между приятели, Куилър.
Не осъзнаваше какво говори, понеже го нямаше в Лондон, когато онзи мръсник Лоумън изрече съвсем същото: „Ти си между приятели.“
Приятели ли? Тогава Лоумън се беше стреснал. Става дума за времето, когато се мъчеха да ме убедят да не напускам заради това, че бяха поставили проклетата бомба под шофьорската седалка на камиона в Мурманск, понеже решили, че могат да ме пожертват. Все още не можех да се доверя на тези хора.
Дори на Ферис ли?
— Наистина ли? — Наистина ли съм между приятели.
— Ама разбира се.
Гласът му още беше мек. Гледаше ме със светлите си, с цвят на мед очи. Трябваше да се замисля — да се замисля малко по-сериозно, защото този човек ми беше спасявал кожата толкова пъти — Берлин, Хонконг, Мурманск, — докато други биха ме оставили да гния в опасната зона и да си осигурят спокойни сънища с някоя лъжа: „Свръзките са разкрити, противникът владее положението, не е възможен контакт с агента.“