— Разбира се.
Ферис стана и се запъти към масата до дивана, на която имаше гарафа и чаша. Предполагам, че диванът отговаряше точно на предназначението си — класически диван от психиатричен кабинет. Виждал съм ги по филмите. Ако ме накара да легна на него, ще му извия врата и… спокойно, момче, ти имаш нужда от този човек, необходим ти е.
— Благодаря. — Ферис ми подаде чашата с вода и ме погледна с бледите си кехлибарени очи, като се постара да разбера изражението им точно: „Всичко е наред, скъпи приятелю. Подвеждане няма да има.“
Дума, която обикновено се употребява в контекста на съдебните дела, но в бюрото съдържанието й е различно: един оперативен ръководител, ако е некомпетентен или некоректен, може в даден момент да заблуди агента и ако положението е напечено, това да се окаже фатално.
— Казвам се доктор Алварес.
Нисък мъж в пижама на райета и халат, тъмни очи, не се усмихваше, сериозен. Докато ми подаваше ръка, ме оглеждаше и преценяваше.
— Това е Кийс — каза му Ферис.
— Да, добре — без да сваля очи от лицето ми, — защо не седнем всички? Виждам, че пиете вода. Не бихте ли предпочели чаша вино, малко уиски?
— Това ми стига.
— Жаден ли сте?
— Пресъхва ми устата.
— Естествено. Казаха ми, че сте имали неприятно преживяване. Ще възразите ли, ако седна зад бюрото? Не си придавам авторитет, разберете ме правилно. Просто там мисля по-добре, концентрирам се. Не ви ли се спи?
— Не.
— Би било естествено, ако ви се спи — късно е. — Той качи краката си на бюрото, като избута назад тапицирания с кожа стол, скръсти силните си ръбати ръце, изгледа ме продължително и после обърна глава към Ферис: — И така?
— Това, което искам да направим — каза Ферис, наблюдавайки ме, — е да проведем един рутинен отчет и ако срещнеш някакви проблеми с него, доктор Алварес ще улесни нещата. Трябва да знаеш, че той е в задграничния щат на бюрото и при нужда ни осигурява тази квартира. Разрешен му е достъп до информация с индекс 1. — Искаше да каже, че е напълно надежден, като дори и това е слаб израз. Следователно според Ферис можех да докладвам с подробности и без задръжки.
Поех бавно въздух. Още ме плашеше споменът за онова, което ставаше със съзнанието ми след историята на кея, и докладът нямаше да е лесен въпреки присъствието на д-р Алварес.
Ферис му хвърли един поглед и стори ми се, че Алварес кимна с почти незабележимо движение на главата. После Ферис пак се обърна към мен:
— Добре, ще те попитам отново. Защо напусна хотела тайно?
Продължаваше да кънти в главата ми „тайно… тайно…“ и усетих, че нещо става с мен — нещо, което не можех да овладея. Обаче гласът ми прозвуча нормално, съвсем леко натъртено, но само толкова:
— Не отидох там. Нали това е важното?
Ферис ме гледаше непрекъснато:
— Къде не отиде?
И тогава всичко се взриви. Аз бях на крака, наведен над Ферис, и му изкрещях:
— Не мога да ти кажа… — Другите двама изведнъж скочиха и тръгнаха много бързо към мен. — … Не мога да ви кажа, за бога, не разбирате ли?
8.
Жертвоприношение
Гръдта й се отри в мен. На оскъдната светлина кожата й изглеждаше бронзова, на рамото й имаше прашинки изсъхнала сол.
„Тук някъде се върти един специален екземпляр.“
„Който искаш да хванеш ли?“
„Който искам да убия.“
Зелените очи се взираха нежно в моите — очи на морска сирена, очи на дух, прелъстяващ спящи мъже.
„Ще отидеш на Уест Ривърсайд Уей 1330 по всяко време преди полунощ.“
Проблясък от бинокли над водата.
„Но не по-късно.“
Бронзова кожа, копринен мъх по гърдите й, проблясък на светлина, проблясък върху цилиндъра на спринцовката.
— Може ли да използваме телефона ви?
Наблюдателни кехлибарени очи, тракане на нефритения часовник.
— Моля, разбира се.
Морето беше утихнало. Сега нямаше движение.
— Задействай ги незабавно.
Един мъж, един от всичките — Джонсън, не, Ъпджон, — засенчи стенната лампа, докато пресичаше обсега на погледа ми. Чух тихото пукане на бутоните.
— Запишете: Уест Ривърсайд Уей 1330.
Над очите ми се надвеси сянка, а после и носителят й — Алварес.
— Е, как се чувстваш? — Гледах тъмното му лице с черна копринена брада, погледът му бе настоятелен. — Как си сега?
— Добре.
— Чудесно! — Той смъкна ръкава ми.
— Какво имаше вътре? — Имах предвид спринцовката върху табличката.
— Валиум. — Той отстрани табличката.
— Искаме да проверите този адрес. — Ъпджон говореше по телефона.
— Крайно предпазливо — вметна Ферис.
Стрелките на нефритения часовник показваха 1:20. Час и двадесет минути празнота. „Не мога да ви кажа, за бога, не разбирате ли?“ Последното нещо, което си спомням.