— Естествено, имаме нейни снимки. Бях поставил човек с телеобектив на кея.
— Откога я наблюдавате?
— Преди да отидеш там.
— Още ли я наблюдавате?
— Разбира се. — Кехлибарените му очи бяха насочени към мен. — Сигурен съм, че не ти е убягнала възможността тя да те е нагласила за това покушение по нареждане на Проктър. — След кратка пауза: — Това притеснява ли те?
— Не. — Обаче го казах прекалено бързо и той усети. Може да улови муха във въздуха.
— Мъничко вероятно. — Отбеляза си нещо. — Не е грозна и ти изпитваш известна симпатия към нея заради това, което се е случило с баща й.
— Това, което аз мисля, ли записваш, или онова, което ти мислиш? — Тонът ми беше троснат. Бях облегнал гърба си на библиотеката. Исках да се разходя наоколо, но не можех заради слабостта. Чувствах се неспокоен. Не желаех да сядам, защото бях в отбранителна позиция — при докладите винаги съществува този елемент, понеже от теб се иска да мотивираш това, което си казал и направил, да оправдаеш всяко действие и да поемеш отговорност за всеки сигнал, всеки удар, всяка грешка, а трудното идва оттам, че си казал и извършил неща във възбудено състояние на духа, когато ти е причерняло пред очите и нищо не те дели от незнайния гроб освен някой удар напосоки или отчаяното бягство, което, погледнато в студената светлина на статистиката, не се препоръчва и представлява потенциална опасност за мисията — грехът на греховете.
Докладът разголва душата ти и понякога ние се бунтуваме. „Това, което мисля аз, ли записваш, или това, което ти мислиш?“
Той не ми отговори и с основание. Като оперативен ръководител имаше неоспоримото право и задължението да отразява събитията така, както той ги вижда, защото, когато агентът е притиснат до стената, би казал всичко, за да се защити.
Някакъв кисел и изморен от мисии агент с увлечение по статистиката е изчислил, превит над посипаната с чай маса в служебното кафене със сметалцето си, че в първите три фази на мисията в четири от десет случая изпълнителят е бил изтеглян и заменен, защото докладите му са доказали, че не е способен да отговори на изискванията към него, не може да овладее обстановката и не може да продължи, без да увеличи риска от провал на собствената му операция или половината от свръхсекретната документация на бюрото. Които и да са тези хора, забравяме имената им, защото споменът за тях ни плаши.
— Когато я потърси за леководолазни уроци, тя накара ли те да подпишеш документ, че се отказваш от претенции в случай на злополука?
— Моля? Да.
— Какъв адрес си посочил?
— На първия хотел.
— Търсила те е там по телефона.
— Кога?
— Двадесет и три минути след изстрелите.
— Какво е казала?
— Оставила е съобщение да й се обадиш. Била е… — той погледна в бележника — развълнувана.
— Значи трябва да е видяла, че ме вкарват в таксито.
— Не е задължително. Просто може да е живяла с надеждата, че си се измъкнал по някакъв начин.
— Никой не го видя да се качва в таксито — намеси се Ъпджон. — Аз бях там.
— Кой е телефонният й номер? — Това беше Пурдом.
— Ще получиш всички данни — каза му Ферис, — ако има нещо, което можеш да направиш.
Пурдом отново млъкна. Щеше ми се да не седи мрачно умислен на скапания си стол. Чувствах го как излъчва вибрации, които ми късаха нервите, и през цялото време се опитвах да не му обръщам внимание, защото не можех да се изправя пред истината: възможно е да са го извикали тук, за да ме смени в момента, когато приключа доклада, а той е видял какво е направил вече противникът с агента и не му е харесало.
А какво мога да направя, ако от Лондон са изпратили указания да ме изтеглят от „Баракуда“?
Да мина в нелегалност.
Да изчезна и да работя изпод мрака и тишината на катакомбите. Чумата да ги тръшне.
Няма нищо по-лошо, приятелю, за един оперативен агент от това да бъде заменен, да бъде върнат у дома с чувството, че е инвалид заради недостатъците си, да не занесе нищо освен вестта за изгубена кауза и да не остави нищо след себе си освен окървавената си диря. Няма по-лошо, разбираш ли, от професионалния позор, от невъзвратимата загуба на престижа.
Поправка — има. В настоящата фаза на тази мисия конкретно би могло да има едно по-лошо нещо.
— Спомена — каза Ферис, — че Харвестър е повторила дума по дума политическата филипика, която си чул преди това от Проктър.
— Да.
Забелязах, че Алварес се размърдва на стола.
Ферис запита тихо:
— Как си могъл ти да я запомниш дума по дума?
— Аз… — отказах се. Не знаех.
— Можеш ли да я повториш сега… — попита ме Алварес, — дума по дума?