— Да. — Започвах да се потя, защото си спомних как изглеждаше Ким Харвестър, когато казваше същите неща на борда на буксира. Забиваше ножа в костилката от прасковата, вглъбена в себе си, програмирана.
Ферис се обърна към Ъпджон:
— Магнетофон?
— Разбира се. — Той взе магнетофона и зачака с пръст на бутона.
— Ако си готов, започвай — каза Ферис.
Стреснах се, защото започнах направо, без никакво колебание, бълвах го с равномерен ритъм: „Държавник с такъв поглед върху световната политика не сме виждали от времето на Никсън…“ — Половината му лице бе в сянка, хвърляна от висящата медна лампа. — „… Много се надявам, че правителството на Тачър ще разбере ползата ни от Матийсън Джъд…“ — Първото разместване на въздуха, когато фронтът на бурята започна да преминава през града, — „… познанията му върху междуособните борби за власт в Кремъл…“
Гласът ми звучеше отдалеч, с неестествен ритъм на думите, докато не свърших и този глас не спря. Вдигнах поглед и видях, че Алварес ме наблюдава, наведен напред, напрегнат.
— Свърши ли? — попита Ферис.
— Да. — Кожата ми беше настръхнала.
Ъпджон изключи магнетофона. Никой не проговори, затова започнах аз:
— Как изглеждах?
Кратко мълчание и после Ъпджон каза:
— Малко като отнесен.
— Беше във възбудено състояние — каза Алварес. — Блуждаеше някъде.
Взех гарафата и я изпразних в чашата — напълни се само до половината и я изгълтах наведнъж, а Ъпджон попита Алварес къде е чешмата.
— Ето къде съм го получил — казах към Ферис. — Паралелно вървяха визуални спомени.
— От Проктър.
— Да, но според мен това, че той лично ми наговори тези неща, не е достатъчно. Не бих ги запомнил дума по дума. Приемал съм ги някъде от околността.
— Също като него преди това.
— Да. Същият източник на сигнали до подсъзнанието.
— И пак ли свиреше музика? — попита Алварес.
— Не, никакъв фон.
Ферис си записваше бележки:
— Това ли е всичко, което имаш в главата за Матийсън Джъд?
— Да. — Налях още вода и я изпих.
— Не знаеш ли нещо за изборите?
— Не.
— Не си ли следил новините?
— Господи — отвърнах, — нямах много време за четене на вестници.
— Значи нямаш представа — каза Алварес — за основния конкурент на сенатора Джъд — губернатора Андерсън?
— Не. — Водата беше студена и аз й се наслаждавах. — С изключение на това, разбира се, че се опитва да обясни на избирателите колко се е объркала Америка след четиригодишния мандат на републиканците, та страната сега се нуждае от пълно разглобяване и построяване наново. — Водата охлади сухата ми уста. В стаята настана тишина, сякаш сняг бе затрупал всичко. — Докато тонът на Джъд е насърчителен: страната е в добро състояние и трябва само да укрепим достиженията, направени при досегашната администрация. — Чашата издаде лек мелодичен звук, когато я оставих на сребърната табличка, и отново настъпи тишина.
— Продължавай — обади се тихо някой.
— Въпросът не е дали твърденията им са верни или не, а в това кое послание има повече шансове да допадне на нацията. Очевидно — това на сенатора Джъд.
Оттук нататък вече не чувах гласа си. Видях Ферис да се навежда над бюрото и да разговаря с психиатъра, Пурдом ме наблюдаваше от стола си, а Ъпджон изключи магнетофона. Мисля, че съм се разхождал из стаята и сега седнах.
Внезапно Ферис застана с лице срещу мен:
— Знаеш ли от колко време говориш?
— Не.
— Деветнадесет минути без прекъсване.
Чувствах се изцеден, изпразнен от нещо. Погледнах към Ферис.
— Толкова ли съм зле?
— Знаеш ли за какво говореше?
— Да. За мотивите в кампанията на Андерсън и на Джъд.
— Няма нищо надълбоко, трябва да ви е ясно — каза Алварес. — Материалът е съвсем близо до повърхността, интегриран в съзнателното, въпреки че е бил приет по сублиминален път, чрез подсъзнанието.
Ферис седна и взе бележника. Без да ме гледа, небрежно запита:
— Имаш ли още инструкции?
Нервите изпратиха тръпка по цялото ми тяло. Отвърнах след кратко мълчание:
— Какви инструкции?
Пак без да ме поглежда, зает с писане:
— Искам да кажа, трябва ли да ходиш още някъде, още нещо да свършиш? Просто ми хрумна, не се притеснявай за това.
Времето напредваше, кожата ми изстина под потта.
Гледаха ме не само с очи, главите им бяха обърнати към мен, слушаха.
Инструкции.
Отвърнах след доста време:
— Не, не мисля така. Не знам. — После внезапно се озовах на крака, надвесен над Алварес. — Колко боклук имам тук, вътре, за бога? Още колко?
— Може и никога да не разберем — отвърна той.
03:14.
Ферис записа последната бележка в тефтера, пъхна го в куфарчето и погледна към Алварес:
— Мога ли да ползвам телефона, докторе?
— Винаги.
— Трябва да се обадя в Лондон.
— Разбирам. Ключето е тук под бюрото. — Когато стигна до вратата, каза: — Ще бъда наблизо, ако ви потрябвам.
Дали не очакваше да обезумея или нещо такова?
Овладей се!
Ферис отиде зад бюрото от червено резбовано дърво, вдигна телефона и седна, подпрял лакти на голяма зелена папка, очите му не гледаха в определена посока, мислеше. После набра номера.
Станах отново. Не исках да седя и да чакам, поразходих се малко, огледах пак скапаните слонове — Господи, как са опропастили хубавите бивни.
„Може и никога да не разберем.“
Звучеше като ехо в главата ми. Колко ли е голям червеят в ябълката, колко е силен, колко жизнен? Голям колкото змия? Колкото дракон?
— Маями — каза Ферис. — Свържете ме с Пулт 3.
Пулт 3 е за „Баракуда“.
В Лондон е 8:15, двуетажните автобуси задръстват площад „Пикадили“, такситата се промъкват в промеждутъците, покривите им лъщят от дъжда.
— Да, добро утро. Включвам на шифър.
Нямам никакво желание, дори и най-малкото, да отивам в Лондон, каквото и да кажат, каквото и да решат.
Пурдом се размърда, стана от стола. Не можеше просто да седи кротко и да сдържа нервите си. Ако имаш намерение да ме питаш за кого бие камбаната, ще ти отговоря, че бие и за него.
— Господин Шепли там ли е?
От този Ферис би излязъл добър психиатър. Има вид — слаб, аскетичен, абсолютно спокоен, дори може би малко прекалено хладнокръвен и, естествено, способен е дори да не намери нищо ненормално в това един пациент да лежи на скапания диван и да му разказва, че има проблем и не може да се откаже от душенето на мишки.
— Да, сър. Получи се неочакван обрат и помолих Монк да дойде от Насау. Ще бъде тук след двадесет минути. Не съм работил с него досега и искам да знам дали има право да взема отговорни решения с първа категория на секретност.
Ако щеш, вярвай, Пурдом стоеше до библиотеката и гледаше заглавията. Предполагах, че го мразя по детински, защото в четвъртитата му глава с уравновесен вид няма нищо — искам да кажа, че нищо не се криеше в нея, нямаше червей.
— Да, мога да му разкрия цялата картина. Току-що приехме междинен доклад от агент-детектив.
Ъпджон не беше помръднал от стола си. И него не го харесвах много, не заради пъпките му, разбира се, или заради четинестата му прическа. Не ми допадаше неговата незаинтересованост, или по-точно способността му да се абстрахира от това, което става. Склонен съм да вярвам, че кръвта му е по-студена от тази на Ферис, ако изобщо има такава във вените му.
— Добре, сър. Разбрано. Да изпратя ли доклада по факса?
Каза още няколко неща, които не бяха важни. Важната част вече бе свършила, знаех това, но не чух отговора на Шепли по въпроса. Не гледах към Ферис, когато затвори телефона, стоях с гръб към него. Чух го как щраква ключа на шифровото устройство и става от стола.
— Монк беше на мястото на Кроудър — каза той, — преди да напусне Лондон. Още е на това ниво — задграничния отдел. — Обърнах се с лице към него. — Каквито и решения да са нужни, той има властта да ги вземе. — Взе куфарчето, погледна си часовника. — Трябва да го посрещна на летището, малко закъснявам. Защо не отидеш да дремнеш малко в хотела? Още е сигурен. Ъпджон ще те откара дотам.
Не очакваше отговор — това беше заповед.
После всички се разшетаха, Ферис извика Алварес и му благодари за гостоприемството, дойде с мен до алеята зад къщата, където в тъмното стояха две коли.
— Опитай се да не мислиш повече за това — каза ми той. — Помъчи се да спиш. След като разговарям с Монк и се разберем какво да правим, ще се свържа с теб, сигурно след около час. — Той се качи в колата си.