Ферис записа последната бележка в тефтера, пъхна го в куфарчето и погледна към Алварес:
— Мога ли да ползвам телефона, докторе?
— Винаги.
— Трябва да се обадя в Лондон.
— Разбирам. Ключето е тук под бюрото. — Когато стигна до вратата, каза: — Ще бъда наблизо, ако ви потрябвам.
Дали не очакваше да обезумея или нещо такова?
Овладей се!
Ферис отиде зад бюрото от червено резбовано дърво, вдигна телефона и седна, подпрял лакти на голяма зелена папка, очите му не гледаха в определена посока, мислеше. После набра номера.
Станах отново. Не исках да седя и да чакам, поразходих се малко, огледах пак скапаните слонове — Господи, как са опропастили хубавите бивни.
„Може и никога да не разберем.“
Звучеше като ехо в главата ми. Колко ли е голям червеят в ябълката, колко е силен, колко жизнен? Голям колкото змия? Колкото дракон?
— Маями — каза Ферис. — Свържете ме с Пулт 3.
Пулт 3 е за „Баракуда“.
В Лондон е 8:15, двуетажните автобуси задръстват площад „Пикадили“, такситата се промъкват в промеждутъците, покривите им лъщят от дъжда.
— Да, добро утро. Включвам на шифър.
Нямам никакво желание, дори и най-малкото, да отивам в Лондон, каквото и да кажат, каквото и да решат.
Пурдом се размърда, стана от стола. Не можеше просто да седи кротко и да сдържа нервите си. Ако имаш намерение да ме питаш за кого бие камбаната, ще ти отговоря, че бие и за него.
— Господин Шепли там ли е?
От този Ферис би излязъл добър психиатър. Има вид — слаб, аскетичен, абсолютно спокоен, дори може би малко прекалено хладнокръвен и, естествено, способен е дори да не намери нищо ненормално в това един пациент да лежи на скапания диван и да му разказва, че има проблем и не може да се откаже от душенето на мишки.
— Да, сър. Получи се неочакван обрат и помолих Монк да дойде от Насау. Ще бъде тук след двадесет минути. Не съм работил с него досега и искам да знам дали има право да взема отговорни решения с първа категория на секретност.
Ако щеш, вярвай, Пурдом стоеше до библиотеката и гледаше заглавията. Предполагах, че го мразя по детински, защото в четвъртитата му глава с уравновесен вид няма нищо — искам да кажа, че нищо не се криеше в нея, нямаше червей.
— Да, мога да му разкрия цялата картина. Току-що приехме междинен доклад от агент-детектив.
Ъпджон не беше помръднал от стола си. И него не го харесвах много, не заради пъпките му, разбира се, или заради четинестата му прическа. Не ми допадаше неговата незаинтересованост, или по-точно способността му да се абстрахира от това, което става. Склонен съм да вярвам, че кръвта му е по-студена от тази на Ферис, ако изобщо има такава във вените му.
— Добре, сър. Разбрано. Да изпратя ли доклада по факса?
Каза още няколко неща, които не бяха важни. Важната част вече бе свършила, знаех това, но не чух отговора на Шепли по въпроса. Не гледах към Ферис, когато затвори телефона, стоях с гръб към него. Чух го как щраква ключа на шифровото устройство и става от стола.
— Монк беше на мястото на Кроудър — каза той, — преди да напусне Лондон. Още е на това ниво — задграничния отдел. — Обърнах се с лице към него. — Каквито и решения да са нужни, той има властта да ги вземе. — Взе куфарчето, погледна си часовника. — Трябва да го посрещна на летището, малко закъснявам. Защо не отидеш да дремнеш малко в хотела? Още е сигурен. Ъпджон ще те откара дотам.
Не очакваше отговор — това беше заповед.
После всички се разшетаха, Ферис извика Алварес и му благодари за гостоприемството, дойде с мен до алеята зад къщата, където в тъмното стояха две коли.
— Опитай се да не мислиш повече за това — каза ми той. — Помъчи се да спиш. След като разговарям с Монк и се разберем какво да правим, ще се свържа с теб, сигурно след около час. — Той се качи в колата си.
— Обаче градът ми харесва, понеже е шантав.
Ъпджон караше по осветените улици. Познаваше пътя. Седях до него като аристократ в двуколка. Ферис вече знаеше какво ще стане, но не можеше да обясни в Лондон цялата картина, без да изпрати факс, а в действителност нямаше време дори и за това. „Баракуда“ не можеше да продължи без агент, а единственият агент, работещ за нея, беше човек, който всеки момент би могъл да се отскубне и да се подчини на указания, за които дори няма представа в настоящия момент — указания, които биха го накарали да провали всичко.
Треперех леко. Не беше неочаквано.
— В крайна сметка има всичко. Търговия с наркотици, казина, имигранти, мафия, каквото поискаш. Много интересно място.
Мисля, че му отговарях от време на време по пътя, но не си спомням ясно. Когато стигнахме до хотела, той отвори портала на задния двор, вкара колата, слезе и го затвори, преди да се измъкна от колата.