— Не мога да разбера как те понасям — казах аз. — И теб, и проклетата ти интуиция.
Той изведнъж обели зъби в усмивка, с наклонена на една страна глава:
— Сам си решил дали да влезеш или не. Предпочел си по-малкото зло. Или имам прекалено високо мнение за себе си?
Тогава часовникът с никелираната рамка на стената показа точно единадесет, аз станах и потропах с пръсти по бюрото, за да го докосна, чрез него да установя контакт с Холмс, в случай че за последен път…
— Само Господ знае как си се докопал до такова момиче — казах му аз, като имах предвид това на снимката. Запътих се към вратата и докато се обръщах на излизане, го видях да седи с много сериозен вид.
— Питай някоя циганка — каза той.
— Ясно ли ти е какво искаш?
— Не е кой знае колко.
— Но това дори не те засяга.
— Засяга ме всичко, което става тук.
— Това не ти дава право да се намесваш.
— Дава ми право да бъда изслушан…
— Не и сега. По-късно ти…
— Не може да се отлага, знаете това.
„Питай някоя циганка.“
— Аз знам дали може да се отлага.
— Само искам да ми кажете какво ще правите с него.
— Не е твоя грижа.
Той се дръпна назад и светлозеленият абажур на лампата върху бюрото хвърли сянката му на стената. Пердетата скриваха дъжда навън — като нощ преди обяд, типично за Кроудър — слаб, с остри рамене, приличаше на крадец, работещ в тъмното. Черната му коса бе сресана плътно към главата, сякаш притисната от качулка, черните дълбоки очи потънали в сянка, носът стърчеше рязко като изрязан с един замах на скулптора, сякаш надушва мърша. Може да е мъничко — да, мъничко — преувеличено, но създава, вярвам, впечатлението, че той просто е човек, който не се поддава на човешките чувства и по тази причина — изключителен по общо признание в работата си, която се състои в това да върне, ако е възможно, агентите си на сигурно място и да ги изхвърли, ако не пасват на собствените му педантични стандарти, без да се замисли за втора възможност.
„Бих внимавал много с Кроудър.“
Малко прекалено късно е за това.
Беше ми предложил стол, когато влязох. Как съм и прочие любезности. Не му липсват обноски, но реших да приключа с въпроса за Фишер, преди да ме е уведомил защо иска да ме види. Казах му, че се тревожа, и го помолих за разрешение да се грижа ден-два за този новобранец, който, както вероятно сте забелязали, изобщо не е добре.
— Вижте, не искам да му се правят подаяния. Свършил е добра работа…
— И се разложи още с връщането си. Казвам ти, тук не е убежище за чираци с опарени ръце.
— Не е опарване, това е закъснял шок. Преживял съм го лично…
— Аз също, аз също. — Облегна се назад и се обърна с наведена глава към мен. Засенчваше очи с изкуствената си ръка, която отразяваше светлината.
— Значи можете да разберете…
— Само че аз не се разкиснах още с връщането си у дома. — Изправи се и заби в мен лъскави черни очи със зелени отблясъци от лампата.
— Вижте, унищожили са му самочувствието, но постепенно ще го възстанови. Истинският…
— Моля ти се…
— Истинският проблем е чувството за вина, понеже не е издържал и е проговорил. Няма да понесе живота си, ако не получи възможност да се реабилитира. Изпратете го в Норфък за няколко седмици, прекарайте го през курса за оцеляване, после още веднъж, кажете им да го одерат жив. Той страда, че не е наказан, и докато не си го получи, самочувствието му няма да се подобри. Ако не го направите вие, той ще го стори по свой начин — вече опита номера с прозореца и пак ще го опита, но ако…
— Това е самосъжаление…
— Това е самоотвращение, обаче, ако му дадете възможност, той ще стане първокласен агент-детектив, а, бога ми, няма много такива. Не е все едно да…
Погледна в часовника си и аз се обърнах, запътих се към вратата и я отворих.
— Куилър.
Погледнах назад към него.
— Познаваш Проктър, нали?
Тон за обикновен разговор.
— „Чардаш“?
— Да.
— Работил е с мен няколко пъти.
— Значи го познаваш доста добре.
Мисля, че не очакваше отговор. Ако изпълниш няколко сериозни операции, естествено, че ще познаваш добре сътрудника си.
Някакви хора минаваха по коридора и женски глас изрече: „Струва ми се, че има някой при него“, а Кроудър каза:
— Ще ми направиш услуга, ако затвориш вратата и седнеш, стига да имаш малко време.
Исусе Христе! Беше на върха на гнева си, но се чуха само тези думи. Трябва да му се отдаде заслуженото — знае да се владее. В действителност казваше, че ако не се върна и не седна в следващите пет секунди, ще вдигне втория телефон отляво и ще ме издуха за шест месеца от оперативна работа, оставяйки ме да гния.