Пауза, кратък поглед към листовете хартия върху бюрото, за да предаде тежест на тишината, и виолетовите очи се вдигнаха отново:
— Самият сенатор Джъд осъзнава сериозността и значимостта на момента и неведнъж е заявявал, че категорично не желае да подбива цената на уважението и респекта си към електората. Ето защо това, което се случи вчера в Ню Хемпшир, не е било изиграно по предварителен сценарий, а е самата действителност. Някои от вас сигурно са били там. Видели сте малкото момченце със закачения на гърдите му плакат, написан с детски почерк: «АЗ СЪМ БОЛЕН ОТ СПИН, НО ТОВА НЕ ПРЕЧИ ДА МЕ ПРЕГЪРНЕТЕ.» Видели сте инстинктивното втурване на Матийсън Джъд през тълпата към него, след като избута охраната си. Видели сте го как прегръща малкото момче и ако сте били достатъчно близко, сте забелязали внезапно бликналите сълзи върху лицето на този мъж, докато стоеше изправен с ръце, обгърнали неговия мъничък страдащ сънародник по време на тези няколко секунди, изпълнени с трогателно милосърдие.
Отново пауза, но този път очите й останаха насочени към телепромптера:
— Не смятам за нужно, дами и господа, да коментирам тази сцена с баналното си слово. Позволете ми само да кажа, че тези, които считат сенатора Джъд за фигура, почти неестествено отдадена на сериозния и отговорен път на лидер, тези, които го мислят за интелект, лишен от чувства, вече могат със задоволство да приемат факта, че той е и сърдечен човек. А точно това най-вече ни е нужно в Белия дом — не просто човек, който ще ръководи тази нация с управленско умение и държавнически подход, но и надарен с хуманност.
Очите й се задържаха на телепромптера за две-три секунди, после погледна надолу и прелисти книжата.
— Не съм ви виждал преди, господин Кийс.
Лека миризма на пот.
— Не се изненадвам.
Беше влязъл тихо преди минута и аз огледах отражението му в стъкления панел, без да вдигам очи. Едър, с приятно лице, движеше се като котка.
— Не се изненадвате?
Защо ли не се разкараш?
— Становището на губернатора Андерсън… — каза Ерика Кембридж от екрана на монитора — е, че Америка толкова се е объркала след четиригодишния мандат на републиканците…
— Господин Кийс?
Не ме познаваше, бе прочел името ми от пропуска на ревера.
— Ако искате да разговаряте с мен, ще трябва да го направите, когато госпожица Кембридж завърши.
— … докато позицията на сенатора Джъд е окуражаваща. Страната е в добро състояние…
Все едно че аз го четях, дума по дума.
Полазиха ме студени тръпки, не очаквах това. Опитвах се да си втълпя, че проблемът със сублиминалната инфилтрация в подсъзнанието ми е приключен и забравен.
— Длъжен съм да проверя. От екипа ли сте?
Той нямаше нищо общо със студиото. Сигурно беше неин телохранител. Носеше син костюм и черни обувки с гумени подметки.
— … да се укрепят постиженията, направени при сегашната администрация.
Дума по дума.
Спомних си как Ферис се наведе над бюрото и каза нещо на психиатъра, как Пурдом ме наблюдаваше от стола, а Ъпджон изключи магнетофона.
После Ферис ме попита: «Помниш ли колко време говори?»
«Не.»
«Деветнадесет минути без прекъсване. Знаеш ли за какво приказваше?»
«Да. За кампанията на Андерсън. Също и на Джъд.»
Седях дълго и гледах жената с виолетовите очи, слушах думите, които изрича. Думите, които аз бях казал преди това.
Кога ги е съчинявала, кога ги е писала?
Човекът си беше излязъл.
— … да ви благодаря, че се съгласихте да бъда с вас тази вечер. Аз съм Ерика Кембридж, а това бе моето мнение.
Брилянтна усмивка, задържане на кадъра, потъмняване на екрана, поздравления.
Изчаках, докато повечето хора напуснат главното студио, и влязох вътре.
— Кой сте вие?
Телохранителят не беше ме последвал. Или бях охладил темперамента му, или не искаше да се захваща с нещо, което би станало повод Кембридж да му се скара заради глупостта — откъде да знае, може и да съм шефът на студиото.
— Казвам се Ричард Кийс.
— Не ви познавам.
— Трябва да разговаряме.
Взе дълга и плоска чанта от змийска кожа, погледна часовника си и се обърна към една от вратите:
— Бени?
— Трябвам ли ти? — чу се далечен глас.
— Къде са оригиналите?
— Изпратих ги за презапис.
— Всичките ли?
— Ще ги обработват тази нощ. Ще…
— Ох, Господи, искам да взема оригиналите вкъщи.
Лицето му се показа на вратата — търпеливо и спокойно.“
— Изпратих ги преди десет минути, Ерика, и на практика ще ги върнат всеки момент.
— Следващия път, Бени, действай по-експедитивно.
Тя вдигна един от телефоните на бюрото, спомни си за мен и каза:
— Можете да уговорите среща чрез секретарката ми.