— Трябва да разговаряме тази вечер.
— Не ви познавам. Моля, напуснете.
Започна да избира номера и аз тръгнах към главната врата:
— Джордж Проктър ви изпраща поздрави.
Телохранителят я чакаше отвън. Тя прелетя покрай него и ме настигна пред асансьора:
— Кой?
— Нямам време — казах — за определяне на срещи.
Не че си хапеше устата, но нещо такова. Гримьорката й бе свалила тежката студийна маска от лицето и гела от косата и сега тя изглеждаше по-млада и естествена:
— С колко време разполагате?
— Ще я караме без сценарий.
— Трябва да проведа един кратък разговор по телефона, става ли? — После се обърна към човека в синия костюм: — Колата там ли е?
— Да, госпожо.
— Слезте и чакайте.
Часът беше 11:40, когато излязохме от сградата и се качихме в лимузината.
Тя се подпираше на малката мраморна масичка.
— Кога го видяхте за последен път?
Ферис бе поръчал на хората си да проверят втория най-често търсен номер в телефонните сметки на Проктър, който обаче не се цитираше в списъка, но с връзки се бяха добрали и до него, а името, което откриха, бе Ерика Кембридж.
— Онази вечер.
Тя отклони поглед:
— Беше ли с някого?
Стори ми се, че моментално съжали за въпроса, но, разбира се, вече бе твърде късно.
— Да.
Разбрала бе грешката си и просто продължи да разглежда хората.
— Обаждал ли ви се е оттогава?
— Не.
— А вие обаждали ли сте му се?
— Не, изчезнал е.
Наблюдавах я внимателно. Очите й показаха силна реакция, когато ги насочи отново към мен, след което пак погледна надолу. Твърде късно.
— Не можете да кажете за някого, че е изчезнал, щом сте го виждали толкова скоро.
— Взел е всичко със себе си.
— Разбирам. — Поизправи се и придърпа белия копринен шал около голите си рамене. — Идвали ли сте друг път тук?
Сигурно съм изглеждал заинтригуван от обстановката, което си беше съвсем вярно: двама от хората на бюрото бяха влезли скоро след нас и бяха заели позиция недалеч от вратата. Не разпознах никой друг, но това не означаваше, че съм на сигурно място. На кея също не бях забелязал снайпериста или бърлогата му, така че и сега може да са тук, седнали на кафе или при джубокса, или при някой от телефонните автомати.
— Не — отвърнах й, — не съм идвал тук.
Неоновата реклама отвън гласеше „Кругър Драг“.
— Повече прилича на аптеката на Шварб в Лос Анжелос, но нея вече я няма. Това тук беше обикновена дрогерия в началото, но стоеше отворено през цялата нощ и хората влизаха, за да си намерят компания — типове от баровете, търсещи нещо различно, работници от нощните смени, артисти, подобни хора. Сега има абсолютно всякакви — кубински търгаши, ченгета, пласьори на наркотици, хора, оцелели след семейни схватки, какви ли не. Кафе ли ще пиете?
— Да.
— Предлагат деветнадесет вида.
Тя махна на някого, брилянтната усмивка лъсна и отново се изгуби, позволявайки на нервите да проличат едва забележимо. Това вероятно се дължеше на професията или на темперамента й; не знаех нищо за нея, освен че може би й е известно къде е Проктър.
„Това остава като твоя непосредствена задача“ — беше казал Ферис.
Не съвсем. Непосредствената ми задача бе да се крепя на краката си и да се лутам из този град, а те да ме наблюдават, да ме следят в очакване да видят останало ли е нещо в главата ми — признаци за набити в мозъка ми сублиминални наставления, да проверят дали червеят е още в ябълката, прояжда ли пътя си навън.
Чакаха там, до вратата.
Седях и чувствах хлад. Господи, отдавна трябваше да съм свикнал с това. Веднъж да намеря Проктър и другите неща сами ще се оправят. Той е завербуван, скрил се е и доколкото знам, е главният организатор на покушението срещу мен долу на кея.
— Здравей, Дороти! — Усмивката й блесна отново.
Обичаше да я забелязват, вероятно затова влезе тук — за да бъде забелязана, но в същото време търсеше уединение, поради което избра закътана в ъгъла маса и постави телохранителя си достатъчно близко, за да отклонява всеки, който тя не желае да срещне.
— Хареса ми предаването ви — казах аз.
— Благодаря. Кое от деветнадесетте?
— Моля? О, каквото си поръчате вие.
Момичето се оттегли с поръчката.
— Трябваше да направя запис, защото съм поканена утре вечерта на среща с ръководещия кампанията на сенатора.
Присъствието на нейния телохранител през две маси, естествено, не би ми помогнало, ако се започнеше нещо, нито пък присъствието на двамата от бюрото. Целият град се бе превърнал в опасна зона само два дни след началото на мисията. Излагах се на голям риск, но в историята на бюрото няма нито една операция със завършена крайна фаза, в която агентът да не е работил на границата със смъртта: просто този занаят е такъв, само че имаше голяма вероятност, ако успея да открия Проктър по някое време в последните часове на нощта, да го заведа на разпит и да създам условия мониторът на „Баракуда“ да бъде закрит. Ако успеят да го разприказват.