— Например?
— Не твърдя, че е най-голямата риба в тази история, в никакъв случай, но съм сигурна, че го използват като основно движещо средство. Спомняте ли си един човек на име Хауърд Хюз?
Отговорих, че съм чувал за него.
Някой в далечината сочеше към нас — една от сервитьорките.
— Той имал една луда мечта — продължи Кембридж. — Искал да купи Америка.
— В какъв смисъл?
— Искал да я управлява, като закупи най-големите компании — машината, крепяща трона. Стигнал много далече, но по трудния и грешен път.
Телохранителят отново ставаше на крака.
— Има по-лесен начин. — Гласът й беше по-тих, напрегнат, очите й не слизаха от мен. — За да купиш Америка, трябва да купиш само един човек — президента. Само че първо трябва да…
— Извинете, госпожо. — Телохранителят й подаде подвижен телефон. — Приемате ли разговори?
— Кой е?
— Господин Сакамото.
— Добре, ще го приема. — С изненада, но без колебание.
— Извинете ме, господин Кийс.
Взех едно меню.
Значи първо са я потърсили вкъщи и там са им отговорили, че госпожица Кембридж е в студиото. После са опитали в студиото и са им казали, че ако я няма вкъщи, може да е навсякъде, но понякога се отбива в „Кругър Драг“, така че са опитали в „Кругър Драг“, което означава, че сигурно са искали много спешно да разговарят с нея, нищо че е дванадесет без пет.
— Искате да кажете веднага? — Тя погледна към украсения с диаманти часовник на ръката си. — О, разбира се, не е проблем. Нещо спешно… — После се поправи и каза: — Ще бъда там след петнадесет минути. — Тя върна телефона на телохранителя. — Съжалявам, господин Кийс, възникна нещо, което не съм в състояние да подмина.
— Ама, разбира се. И без това тук не е място за разговори.
Напуснахме масата с телохранителя пред нас.
— Кога можем да се видим пак?
Сякаш беше раздвоена, под напрежение. Една жена извика: „Здравей, Ерика“, но тя не се обърна.
— Утре — отговорих. — Ще ви се обадя.
Тя ми подаде картичката си и докато отивахме към вратата, аз минах покрай един от хората на бюрото, казах: „Кола“, а той стана от масата и излезе преди нас, докато разговарях с Кембридж във фоайето.
— Жизненоважно е да се срещнем колкото може по-скоро — каза тя тихо, в очите й все още имаше страх. — Ще се постарая да си бъда вкъщи по обяд. Обадете се преди това.
Лимузината й бе спряла до бордюра и шофьорът стоеше до задната врата.
— Мога ли да ви закарам донякъде? — попита ме тя.
— Иска ми се да се поразходя.
Хвърлих поглед към лицето й през оцветеното стъкло — изглеждаше като безформено петно. Останах със странното чувство, че влизайки в голямата черна кола, тя влиза в капан и се стопява.
Седемнадесет минути след полунощ късният трафик се нижеше из улиците почти безшумно. Сгъстяваше се на светофарите, чакаше, отприщваше се, преминаваше в съседните платна, за да заобиколи групичките работници, които още разчистваха боклука, останал след урагана. Черният линкълн се движеше през две коли пред нас. После лимузината намали скоростта, пропусна двете коли пред себе си и зави по алеята пред Уест Ривърсайд Уей 1330.
10.
Контеса
Не можех да сторя нищо.
Това бе улица от резиденции — къщи на големите банкноти, с декоративни орнаменти, козирки с колони зад добре поддържан жив плет и портали от ковано желязо — домовете на старите богаташи на Маями. Дърветата и живият плет хвърляха сенки навсякъде, една от високите орнаментирани улични лампи не светеше — сляпо око в нощта. Камъните и споеният с асфалт макадам още излъчваха топлина, нагрети от неуморното слънце през деня, въздухът бе влажен от растителността и морето.
Господи, как ми се иска такива случаи да не ме разстройват, но винаги е ставало така и ще става и не се опитвай да ме убеждаваш, че това е част от професионалното ежедневие — не съм съгласен.
Падаха големи шушулки, спускаха се спиралообразно надолу, осветени от лампите, и чукаха по тротоара като есенна градушка.
12:34.
Сигурно е бил под тяхно наблюдение от доста време, защото изобщо не го попитаха за нищо. Само двама мъже и една кола. Схватката не продължи повече от десет секунди и колата изчезна. Не може да се нарече и схватка, понеже мъжът, който го хвана, мигновено счупи врата му при първия прешлен, повлякоха го по тротоара и го хвърлиха на задната седалка.