Не можех да сторя нищо, защото разстоянието беше около сто метра и всичко приключи толкова бързо, че не бих имал време да се измъкна от колата и да хукна към тях, а освен това на оперативния агент му е строго забранено да се притичва на помощ на когото и да е, защото ще разкрие присъствието си, а точно това се опитва понякога да направи противникът: чрез нападение над някой от помощниците да измъкнат агента от сянката. Само едно нещо в това убийство ми даваше някакво успокоение — явно не са знаели, че съм наблизо, иначе щяха да го обработят по-бавно, така че да имам време да стигна дотам.
Как ли се казваше, откъде ли беше и кой ще отиде да каже на нея? Някой от личен състав, вероятно жена — справят се по-добре: „Много съжалявам, мила, но се получиха лоши новини за Боб. Изскърцали спирачки, вратите се отворили, побягнали крака и в топлата нощ на Маями се появила смъртта.“
Опита се да избяга. Виждал съм това много пъти — обърна се и направи опит да се измъкне някак си, понеже помощниците не носят оръжие, но тези двамата бяха бързи, много бързи.
Отново надникнах в трите огледала — вътрешното и двете отвън. Надничах постоянно в тях през кратки интервали, откакто задминах лимузината, заобиколих по околните улички и спрях колата в сянката на дърветата откъм далечната страна на улицата. Сега и нервите ми бяха изпънати заради смъртния случай. Тези хора нямат нищо общо с разузнаването — методите им са прекалено прями и въобще не си правят труда да приберат някого за разпит. Направо убиват.
Ще трябва да се обадя по телефона колкото мога по-скоро и да съобщя за това, което онези лигави плужеци в статистиката ще назоват фатален инцидент, и да предупредя Ферис, че Уест Ривърсайд 1330 вече не се наблюдава. Изглежда, постът бе от един човек, а друг нямаше да дойде преди осем сутринта, защото това бе нощната смяна и тя не е наречена така случайно.
Той бе по-близо до къщата от мен и без кола. Никой не е виновен, освен може би самият той — не можех да разбера дали не е направил някаква грешка. Задай въпрос на компютъра, и ще научиш петдесет предимства на наблюдението без кола: ти си бърз, подвижен, по-трудно забележим и така нататък. Както и петдесет предимства, ако го направиш с кола: имаш постоянно укритие, брониран си и въпреки че колата е по-голяма от човека, тя привлича по-малко внимание, когато е паркирана на улицата, отколкото един спрял се пешеходец, който не прави нищо.
Желязната броня не беше ми помогнала много на кея, но ако са насочили снайпер към теб, няма значение кой вариант си избрал — взели са те на мушка и толкова. Възможно е и сега да направят същото, без да излизат от къщата — във всяка следваща секунда, но рискът бе съвсем нищожен, защото никой не бе се приближил достатъчно, за да ме види и разпознае. Правех пресметнат риск, при това твърде малък: те държат улицата под наблюдение като рутинна практика и по този начин са хванали човека от бюрото преди малко. Но може би са забелязали как тъмносинята кола спира до тротоара и стои там, без никой да слиза от нея.
Пръстите ми хванаха стартерния ключ.
Напълно възможно е и сега да гледат с уред за нощно виждане, поставен на триножник, как си седя тук и да си задават въпроса защо след вече двадесет минути бледоочертаващото се лице на шофьора е все още зад стъклото. Съвсем възможно е да са изпратили човек да ме провери, само че той ще трябва да приклекне и да се приближи отзад, но не би могъл да убегне от огледалата.
Завъртам ключа, спазъм преминава по нервите на дясната ми ръка, от пръстите към рамото, изпитвам странното чувство, че мисълта ми потъва в нереалното. Нищо драматично — просто потъва. „Не пали колата, за бога, ще чуят шума!“ Завъртам ключа бавно, мисълта работи върху мускулите с неведомите си непреодолими команди, а нареждането е абсолютно ясно: „Ще отидеш на Уест Ривърсайд Уей 1330 по всяко време преди полунощ. Не по-късно.“
Завъртам ключа и чакам щракването на бендикса върху маховика и избумтяването на мотора; завъртам ключа, а половината от мозъка ми издава непреклонните си заповеди, докато другата половина дърпа в обратната посока в умопомрачаващ опит да овладее изцяло положението.
Логиката ме стресна; спаси ме. „Полунощ мина. Те казаха не по-късно от полунощ.“
Ръката и пръстите се отдръпват, за кратък миг ме залива вълна от влудяващ страх: „За малко да се случи, те още имат контрол върху теб, не можеш нищо да направиш…“