Глупости!
Да, нека да ти кажа откровено какво ставаше с мен. Поизправих се с кръстосани в скута ръце — моментът бе преминал, с опасността бе свършено, защото чуй: не беше много отдавна — едва снощи, когато се намирах на една пресечка, само на една пресечка и се борех за оцеляването си, притисках се в телефонната будка и натисках монетата в улея, превит като бездомно куче… „Нужно ми е…“ „Да, какво ти е нужно?“… „Нужно ми е да докладвам…“ „Къде се намираш?“ „Отсечката с номера 1200 на Уест Ривърсайд Уей. Побързай… за бога, побързай!“
Вълната на страха връхлетя, после се отдръпна и ме остави с изстинали ръце в топлата нощ, дишането ми се уравновесяваше. Напредвам. Напредвам, разбираш ли? Ще докладвам на Ферис кратко и уверено: „Остатъчният ефект от програмирането на подсъзнанието ми вече намалява, нямам сериозни проблеми да му се противопоставя.“
12:47.
Човек в огледалото.
„Извинете ме, господин Кийс. Това е нещо, което не мога да пренебрегна.“ Изразяваше се официално, коректно — такава й е професията. В гласа й прозвуча изненада, но не се поколеба — да, ще бъде там след петнадесет минути.
Сега беше там.
„Трябва да купиш само един човек — президента. Но първо трябва да…“
Първо трябва какво?
Човекът се движеше по тротоара, от страната, на която бях паркирал. Беше сам и ходеше стабилно, гледах как ръстът му се увеличава в огледалото.
Въпрос: кое е накарало Проктър да измени? Той бе дълбоко законспириран на съюзническа територия, оставен да ближе раните си като пасивен агент — лека и сигурна работа. Доскучало ли му е? На някои от нас им доскучава — работим в една бюрократична система, а това може да ни накара да прескочим стената. Но не мисля, че на Проктър му е доскучало. Било е нещо много по-значително от това. Вършил е добра работа за „Свещения бик“, действувал е в някои от най-важните мисии и се е завръщал с почести, много пъти е поставял живота си на карта и се е справял — в това поне не беше различен от мен. Тогава какво го е променило, какво го е накарало да измени? Не беше от онзи тип, който си пада по любимите играчки на себелюбивите мъже — пари, власт, жени. Обичаше жените наистина, но тяхната компания не му липсваше: Ким, Ерика, Моник, може би и други — разбира се, че и други.
Ще открия кой го е накарал да измени, когато го намеря. Сигурно са в ей тази къща с грациозните, изработени в стила на стария свят балкони и портал от ковано желязо. Вече предполагахме как са го променили: чрез някакъв вид сублиминално програмиране на подсъзнанието, а онова, което наистина ме плашеше, бе, че и аз съм бил подложен на същото влияние и почувствувах коварната му сила — невидимата унищожителна сила на червея в ябълката.
И можеше пак да попадна под такова влияние.
Стъпките му вече се чуваха, приведеното тяло се движеше в хромираната рамка на огледалото. Прозорецът от моята страна бе свален, но този от другата бе затворен и аз го виждах по-ясно, отколкото той мен, защото таблото не светеше, а уличните лампи хвърляха отражения върху външната повърхност на стъклото.
Тъмната фигура влезе в периферията на зрителното ми поле и тогава подробностите започнаха да се изясняват. Крачеше с наведена глава и ръце в джобовете, с приведена напред походка, сякаш някой го буташе, за да го махне от мястото, където той иска да остане, или към мястото, където не иска да отиде.
Не помръднах. Така, както бе обърната главата ми, виждах всичко необходимо, но не бих могъл да сторя нищо, ако в следващата секунда се обърне, разбие прозореца и започне да стреля. Не вярвах, че ще го направи. Сигурен бях, че някой ден, може би утре, само след няколко часа, ще направят това или нещо подобно, понеже вече знаеха, че първият им опит е ударил в празно пространство. Крачеше напред. Продължи да крачи. Те ще се опитат пак. Само че не тази нощ или може би не в настоящия момент, защото той не се обърна да погледне в колата, не знаеше, че съм там. Знаеше само, че може да продължи да крачи по тротоара, подбутван настойчиво отзад в нежелана посока с наклонено напред тяло и сведена глава — самотен нощен пътник по неволя.
Но също и мой обичан, без да знае това, приятел, защото наистина не бе дошъл да пръсне прозореца и да открие огън… „Но такъв риск не съществуваше.“ „Така ли, ами откъде знаеш, да те вземат дяволите?“ „Ти самият каза, че няма…“ „Не е важно какво казвам, а какво мисля, какво мисли страхът. Винаги е така, щом е застрашен животът ти, не разбираш ли?“
Успокой се! Да, наистина, успокой се — моментът премина и всичко е в ред. Живеем на ръба на нервите си, за бога, нека да отдъхнем.