„Становището на губернатора Андерсън е, че Америка толкова се е объркала след четиригодишния мандат на републиканците, че се нуждаем от основни промени, докато позицията на сенатора Джъд е окуражаваща — страната е в добро състояние.“
Очите й се вдигнаха към телепромптера, държеше се сериозно, осведомено. Все едно че й бях дал текста дума по дума, а кога го е написала? Ще трябва да я попитам. Времето може да се окаже важно. Ето я и нея.
Излизаше от къщата на отсрещната страна на улицата. От това разстояние не можех да видя ясно лицето й и освен това бе сложила тъмни очила и шал на главата си, но аз разпознавам хората по походката им. Това бе Ерика Кембридж — пресичаше тротоара под магнолиевото дърво към спрялата до бордюра лимузина. Телохранителят й бе с нея, както и още един мъж — нисък, с пъргава походка и също с тъмни очила. Покани я в колата и влезе след нея. Шофьорът и телохранителят седнаха отпред, вратите се затвориха и фаровете светнаха.
12:56.
Луната, в третата си четвъртина, се спускаше над височините на града. Прожекторите на един хеликоптер очертаваха пътека по източния хоризонт над морето, мачтите на яхти се полюшваха над спокойната вода в осветеното от лампи спортно пристанище. Долавяше се миризма на морска трева, изскубана от урагана, останала да лежи и да се разлага на повърхността под слънцето.
Спрях преди кея, като намерих неосветено място. Лимузината отиде до редицата моторни яхти, побръмча известно време и после утихна. Пръв излезе телохранителят, огледа обстановката и застана малко встрани от колата с гръб към нея, като продължаваше да се озърта наоколо. После слезе шофьорът, отвори задната врата и Кембридж се появи отново, след нея и ниският мъж — японец вероятно. Все още бяха с тъмните очила. Той докосна лакътя й и закрачиха бързо по плочките към първата яхта в пристанището — моторна яхта с екипаж в бели дочени униформи и име от златни букви на кърмата: „Контеса“. Кембридж и японецът бяха отведени на борда с голяма церемониалност и вихрушка от поздрави. Не влязоха в салона, а останаха да чакат до парапета, обърнати към кея.
Шофьорът и телохранителят се бяха върнали при линкълна и сега последният зави, насочвайки се към рампата, и пое по улицата.
Първоначално си помислих, че се връща, но тази кола бе по-малка — черен седан, който намали и спря малко след моторната яхта. Четирима мъже слязоха в мига, в който колелата спряха да се въртят. Всички те се обърнаха в посоката, от която бяха пристигнали — към улицата. Двама от тях си закопчаваха тъмносините сака и ги поизпънаха. Не разговаряха помежду си, наблюдаваха рампата. Лимузината мина на по-малко от петдесет метра от мен. Извърнах глава по навик, за да не се види лицето ми. Когато спря до яхтата, от нея слязоха трима мъже — шофьорът и двама телохранители, след което по рампата се спусна трета кола и зае позиция зад лимузината. Слязоха четирима мъже и веднага започнаха да се озъртат — всичките добре обучени и тренирани.
Шофьорът стоеше до задната врата на лимузината, а от нея излезе още един мъж — висок, леко прегърбен, без шапка, с тъмни очила. Веднага тръгна към моторната яхта, а екипажът отдаде чест. Разпознах го от снимките, които бяха из целия град — сенаторът Матийсън Джъд, кандидат-президентът на Републиканската партия.
11.
Нико
— Веднага си разкарай мръсния задник оттук или ще пръсна скапания ти мозък из цялата околия, ясно ли се изразих?
Черен „Сузуки“ с масивна цев стоеше на сантиметър от лицето ми.
Той миришеше на дъвка.
— В коя посока? — попитах аз.
Кеят тук беше тесен. Действието се развиваше на повече от миля от яхтеното пристанище. По-нататък, към складовете, имаше още три коли, около тях обикаляха фигури, цигара просветваше в тъмната сянка на крановете.
— Обърни. Направи обратен завой, хайде!
Жест с пистолета. Зад мен се появиха фарове и аз спрях по средата на завоя. Мотор работеше на празен ход.
— Кой е този?
— Непознат.
— Какво прави тук?
— Вдига си чуковете.
Затръшване на врата, стъпки. Поставих двете си ръце на волана, за да се виждат ясно. Един от мъжете край застаналите по-надолу по кея коли се отдалечи от групата и закрачи пъргаво към нас. Хвърли цигарата.
Ослепителна светлина блесна в очите ми.
— Обърни се насам… насам!
Не виждах нищо, само заслепяващата светлина на фенера.
— Кой си ти?
— Чарли Смит.
— Какво правиш тук?
— Търся яхтеното пристанище.
— В този район има десет хиляди яхтени пристанища. Слушай, виждал съм те някъде.
Притворих очи заради блясъка.
— От колко време е тук? — Въпросът бе отправен към другия — към негъра.