— Слушай, човече, върша си работата. Казах му да си вдига задника…
— Господи, май че се сещам!
Яркият блясък угасна, оставяйки мънички светлинки под клепачите ми. Бях избрал този път, защото нямаше много лампи. Улиците по-горе са бели като ден, а някои хора познават лицето ми. Между тях е и човекът, който вчера бе насочил снайпера към мен.
— Това ти ли си?
Държеше черно-бяла снимка и я осветяваше с прожектора.
— Не.
— Струва ми се, че си ти. — Светлината отново ме заслепи.
— Познавам си физиономията.
— Дявол да го вземе — каза той, — това си ти.
Не отвърнах нищо. Тези не бяха от разузнаването. Просто съм налетял на някаква наркотрафикантска група. Обаче те имат снимката ми.
— Задръж го там, Роджет.
— Добре. — Сузукито отново се вирна. — Угасяй тия фарове и мотора. Айде.
Аз наблюдавах другия — белия. Той крачеше надолу към групата коли с делова и енергична походка. Гласът му прозвуча доста доволно, когато видя снимката, сякаш бе нещо за ядене — беше дебел, с малки нежни ръце, предназначени да чоплят стафиди от козунака.
Започнах да обмислям как да се измъкна — да, как да си разкарам задника оттук, — но предницата на колата ми бе насочена право към водата, между ръждивото туловище на една драга и дървено пристанче, така че дори и да ме пуснат да си вървя, ще са нужни няколко маневри, за да обърна в противоположната посока. Даже ако бяха искали да ме натикат в подобен капан за плъхове, не биха могли да свършат по-добра работа.
— Утре — бях казал на Ферис по телефона и той се съгласи: нямах нищо спешно за докладване тази нощ и исках да поспя. — Загуби един от хората си.
— Загубил съм?
Връзката не беше много добра — телефонният автомат бе разнебитен, а бронираният кабел — разнищен. Казах му го буква по буква и когато проговори, гласът му беше леден:
— Не предполагах, че сме предизвикали такова внимание.
— Преди това стреляха със снайпери — казах аз.
— За снайперите имаше специална цел. Тази нощ е било пресилена реакция.
Разбирах какво иска да каже. По време на разузнавателни операции не се избива пехотата просто защото я има — едно предупредително натупване би било нормален ход. Само че тези хора не работят със стила на държавното разузнаване и поради това са още по-опасни, действуват непредвидимо и без никакви правила.
— Трябва да внимаваш много — казах на Ферис, — ако мислиш да поставиш някого на мястото на този човек.
Изглежда, му се набърках в работата, защото каза само:
— Нещо за Ерика Кембридж?
— Ще ти предам разговора утре, но трябва да знаеш, че се качи на борда на една моторна яхта тази нощ в компанията на един японец от Ривърсайд Уей 1330 и на сенатора Джъд.
Кратко мълчание и после:
— Името на яхтата.
— „Контеса“.
— Това е катер. „Контеса“ е 2000-тонна яхта на котва в залива. — Стори ми се, че ще каже още нещо за нея, но се разколеба. — Получаваме много информация, пряко свързана с „Баракуда“. Ще те запозная утре.
Толкова. Няма да спи добре тази нощ заради смъртния случай. Ще се чувства виновен, но освен това ще се промени целият му подход в провеждането на мисията: не може да си позволи разполагането на подкрепления, дори и на пасивни наблюдатели, по тези улици, без да рискува живота им, а той не би се наел с това.
Всяко зло за добро. Аз не искам подкрепления.
Онзи, белият, се връщаше. С него имаше някой — жена. Той пак насочи прожектора към мен, а аз свих лицевите мускули, за да изместя ушите си назад, и вкарах малко въздух в устата, та бузите ми да изглеждат по-дебели — повече не можех да направя.
— Това той ли е?
Не виждах лицето й заради светлината.
— Не — отвърна тя след малко.
— Не ми разправяй глупости.
Той размаха снимката.
— Не съм го виждала.
— Но той беше там, за бога. В апартамента.
— Този е някой друг.
Лек полъх на пачули във въздуха.
— Колко време си стояла при него? — В гласа му имаше гняв и разочарование, искаше си козунака със стафиди.
— Достатъчно, за да го запомня как изглежда. Не е той.
— Ох, Исусе Христе, та това е лицето на човека от снимката!
— По-добре е да внимаваш, Нико. Не убивай прекалено много. Заради тебе самия.
— Върни се в колата.
— Предупреждавам те, Нико — каза тя, докато се отдалечаваше.
Миризмата на пачули… връзка с Проктър, съвсем тънка и крехка, но връзка. И един въпрос: защо излъга? Тя не бе казала нищо повече от едно „добър вечер“ онази нощ в апартамента, но аз познах гласа й, точно както и тя ме позна. Черно момиче — дребничко, крехко, повече от привлекателно, трепетно. Подала бе ръката си като фотомодел под светлината на медните фенери с обърната нагоре длан за ефект, тъмните й очи ме преценяваха. Тогава защо излъга? „Не съм го виждала.“