— Излизай! — Той рязко отвори вратата. — Слизай от колата! — Обърна се към другия мъж — дребосъка: — Обискирай го.
После се вмъкна в колата и започна да ровичка навсякъде за оръжие, измъкна ключовете от стартера, отвори багажника и започна да разхвърля нещата — крика и инструментите, пожарогасителя; полудоволен от себе си, струва ми се, на този етап и наполовина разтревожен, че е сбъркал и аз не съм човекът от снимката.
„Не убивай прекалено много“ — каза тя.
Нико ли беше убил човека, който наблюдаваше на Ривърсайд преди един час? Не би могъл да го стори лично — не е достатъчно бърз в краката, а и ръцете му нямат вид. Но аз дори не смятам, че той го е поръчал. Връзката между Ривърсайд 1330, Ерика Кембридж, Матийсън Джъд и яхтата „Контеса“ е чисто политическа. А тук става въпрос за кокаин.
— Чист е, Нико.
Но има и връзка с Проктър. Занимава ли се Проктър с кокаин?
— Добре, заведи го долу и го вкарай в колата. В линкълна, не в шевролета. И дръж пистолета насочен към него. Ако го изтървеш, Роджет, мъртъв си.
Ако Проктър се е забъркал с кокаин, това обяснява променения му характер.
Тръгнахме и черният хлапак на два или три пъти ме удари с цевта в гръбнака, предполагам, защото е виждал да го правят по филмите. Беше ми неприятно, понеже можеше да спука някой прешлен, а това ме изкушаваше да се обърна към него и дясната ми ръка да си свърши работата. Нямаше абсолютно никакъв риск, защото, щом пистолетът дава на един човек такава наперена самоувереност, каквато демонстрираше този, ясно е, че не е достатъчно внимателен и можеш да му го вземеш като играчка от малко дете. Само че не беше сам тук и опитът щеше да бъде абсолютно безполезен. Трябва да се измъкна колкото може по-скоро, но не бива да действам прибързано.
— Не спирай!
Ново подбутване, макар че не бях забавил ход. Беше млад, явно наскоро пристигнал от Ямайка или Хаити; от някое селце с колиби от кашони край някой кален бряг; нает от предприемач със златен часовник, диамантена игла на вратовръзката и приказки за несметни богатства — ела ме виж, като се върна, татко. Не исках да разбивам илюзиите му, но неизбежно ще се стигне и дотам…
Зад себе си чух как Нико обръща колата ми и я откарва надолу край стената на кея, паркира я, угаси мотора и тръшна вратата. Когато ни настигна, той каза:
— Паркирал съм ти я чудесно, англичанино, не искаме тук да става нещо незаконно. — Издаде остро съскане, нещо като смях, доволен от себе си. Този явно е от депресивния псевдоманиакален тип и ще трябва да го държа под око, защото такива като него са най-опасни — убиват по прищявка.
Отговорих му, че е постъпил много коректно, понеже квитанциите за глоби са ми неприятни. Стигнахме до линкълна и черният младеж отвори задната врата, тикна ме вътре, затръшна я и застана встрани, а гласът му проникна през стъклото:
— Стой в колата, господине, ако ти се живее, нали знаеш?
Прав беше, защото онова „Сузуки“ бе достатъчно голямо да издуха целия линкълн през стената, без дори да се прицелва.
В момента не можех нищо да направя. До колите стояха още трима души, всички в тъмно облекло — тъмносин пуловер, гащеризон, никакви ризи, нищо бяло. Двама от тях пушеха. Не разговаряха. Понякога се обръщаха бавно към Нико и после отново поглеждаха встрани. За мен бе важно да разбера взаимоотношенията им, за да мога да се възползвам от тях. На този етап мислех, че всички освен младежа Роджет са търговци, че Нико им е началник, но те не го харесват, дори се страхуват от него, може би защото е убивал хора — „Не убивай прекалено много, Нико“ — и не би се замислил пак да убива.
Не можех да видя Моник; трябва да беше в паркирания пред линкълна шевролет.
Часовникът на таблото показваше 2:14.
Изглежда, очакваха лодка, защото стояха и се взираха в морето, към ивицата вода между драгата и пристанчето. Луната хвърляше млечна светлина върху бъркотията, оставена от урагана, и очертаваше силуетите на закотвени кораби. Хеликоптер се движеше по маршрута си над пристанището към Вирджиния Кий — вероятно патрул на бреговата охрана на САЩ. Ако тези хора са…
Фарове и скърцане на гуми, тримата мъже се отдръпнаха близо до стената. Единият се наведе, за да погледне през предното стъкло. После Нико обиколи покрай задницата на линкълна и застана до сивия понтиак в момента, в който той спря да се движи и една от вратите се отвори. Двама мъже излязоха, като единият държеше другия в полицейска хватка с извита зад гърба му ръка. И двамата бяха латиноамериканци.