— Къде е Мартинес? — запита Нико.
Шофьорският прозорец беше смъкнат и чувах повечето от това, което си казваха, като вмъквах по някоя дума тук-там, за да запълни смисъла.
— Тръгнал е. Туфексис имаше малко работа.
— Закъсняваме, за бога. Вкарай го в голямата кола.
— Защо е застанал Роджет така там?
Искаше да каже с пистолета.
— Имаме още един в колата, същата история.
За първи път започнах да се тревожа. Лесно е да си помислиш, когато наоколо ти има пистолети и разговорът загрубява, а те са самоуверени до степен на главозамайване, че няма да ти е много трудно да се измъкнеш. Измъквал съм се от ситуации, напълно контролирани от истински разузнавачи, понякога от КГБ — хора обучени, тренирани и способни. Опасността при разпуснатата обстановка на криминалния свят идва от подценяването на възможностите. Тези хора пренасят кокаин и го правят в конкуренция с двадесет или тридесет големи наркобанди, а това означава, че им се налага да носят огнестрелно оръжие, но не са обучавани да го използват, както не са се тренирали в ръкопашен бой и не биха могли да имат бързи реакции, но да ги подценявам ще бъде фатално, защото е достатъчно само един случаен изстрел, и край.
Освен това и дебелакът Нико.
Познавам неговия тип. Бил е разглезен от майка си и е свикнал да получава онова, което иска, да причинява болка, ако е необходимо, щом не му го дават, а по-късно и да убива, ако трябва — започнало е с козунака, а сега продължава с богатство, власт, жени, понякога и смърт, ако нечия смърт би му дала някое от тези неща или всичките заедно. Но онова нещо в него, което ме държеше нащрек, което ме плашеше, е, че той бе започнал да изпитва удоволствие от убиването и вероятно търси онези неща, които биха му дали повод да го направи. Такива бяха впечатленията ми.
Той не е нещо необичайно в терористичния и трафикантския свят, но това не може да бъде успокоение: той е тук сега, тази нощ, а козунакът, който желае, се изразява в още една смърт — моята собствена.
— Не там! Сложи го на предната седалка!
Роджет се отдръпна от задната врата, отстъпи назад, като държеше пистолета вдигнат, готов да се завърти — знаеше поне основните правила. Латиноамериканецът — бих казал кубинецът — мина пред него с отпуснати нестабилни крачки и кръстосани на тила ръце, сякаш знаеше какво точно трябва да направи. Дръпна предната врата и влезе вътре, след което я затръшна. После постави ръцете си на таблото, под стъклото и наведе глава напред. Чувах го да се моли.
— Никакви разговори помежду ви, копелета такива!
Лицето на Роджет се появи в прозореца, но мен ме притесняваше другото лице — на дебелака. Той стоеше на няколко крачки от колата с отпуснати встрани ръце. Огледа кубинеца, без да бърза, после огледа мен, пак без да бърза; на месестите му червени устни имаше едва забележима усмивка, мъничките му очи светеха.
„Имаме още един в колата, същата история.“
Студени тръпки полазиха по гръбнака ми, стигнаха до тила. Дебелакът се обърна и сякаш дочух отекване на изстрели.
— Как се казваш? — запитах тихо кубинеца.
Той не отговори. Продължи да подпира с ръце главата си, треперенето на раменете му не преставаше, сякаш се бе привел напред под ударите на камшик. Чувах как молитвите се ронят от устата му на испански — молитвите и апелът му към мадре миа, апел за помощ, мадре миа, съскащите съгласни се отразяваха от арматурното табло, тихи като ромона на капещи листа.
Оставих го на мира и се загледах в кея, където стояха мъжете. Сега Нико бе обърнал очи към водата като останалите и от време на време поглеждаше часовника си. Другите не говореха помежду си, нито с Нико. Черният бе с гръб към тях, пистолетът му още сочеше към линкълна, а челюстите му обработваха дъвката.
Когато кубинецът свали ръцете си от таблото, отново го попитах:
— Как се казваш?
— Много е късно — отвърна той. Струва ми се, че се намираше в стадия, когато осъзнава, че не е сам в колата, и иска да изрази мислите си гласно, а това бе по-важно от моя въпрос.
— Много е късно за какво?
— За всичко.
В гласа му се долавяше тихото отчаяние на прокълнатия. Не се обърна в седалката, за да ме погледне; виждаше отражението ми в предното стъкло. Роджет бе казал някакви приказки.
— Хуан ли се казваш?
— Не, казвам се Фидел.
— Имаш предвид, че е много късно през нощта ли?
— Много е късно за каквото и да е. Той ще ме убие.
— Нико ли?
— Да. Затова съм тук. И ти ли си така?
— Да.
„Същата история.“
— Може да промени решението си — казах аз.
— От колко време познаваш Нико? — Тонът му говореше, че съм глупак.
Беше може би на четиридесет, нисък, но както личеше под тъмната моряшка куртка, бих казал, мускулест; лицето му бе обрулено не толкова от слънцето и вятъра, колкото от демоните в главата му. Имаше вид на преживял много през годините, пропуснал е верния завой и трябваше да се върне. Потреперваше леко, сякаш му беше студено в топлата тропическа нощ. Не мисля, че беше дрогиран с кокаин.