— Какво се е случило с ръката ти, Фидел?
Не отговори.
— Какво чакат там?
Очите му трепнаха, разшириха се леко, може би от изненада, че толкова малко познавам нещата.
— Лодката — отвърна той.
— Откъде ще дойде тя?
Той продължи да се взира доста дълго време в предното стъкло, а после очите му се затвориха.
— Хуанита — каза той и продължи да го повтаря шепнешком: — Хуанита! — Разплака се, главата му се наведе и сълзите шурнаха без задръжки. — Хуанита, о, Хуанита… — С такъв отчаян тон, че си я представих в далечината с червена роза на черната рокля, восъчнобяло лице, обърна се и махна с длан на височината на рамото, завъртя се и си отиде. Предполагам, че Хуанита бе жена му.
Нервите ми издрънчаха, когато той внезапно се размърда, отвори вратата рязко и я блъсна в стената, превитото му тяло се измъкна от колата, а Роджет насочи пистолета и му изкрещя:
— Стой! Не мърдай!
Нико и останалите се обърнаха да гледат, някой се изсмя късо — явно вече бе виждал подобно нещо, дори може би го очакваше.
Нико не каза нищо, дори не помръдна към колата. Смееше се.
— Връщай се в колата! Връщай се в колата или искаш да те застрелям?
Кубинецът Фидел стоеше и се въртеше, гърчеше се, обвил лице с длани, правеше движения, сякаш се бори да се измъкне от някаква примка, от усмирителна риза — бореше се, но без успех.
Знаех как се чувства. Нямах Хуанита, но знаех какво чувства. Не постъпвах като него, защото го бях правил мислено много отдавна, още като новак, преди да науча, че не можеш да се измъкнеш от никой капан, като отприщиш паниката. Това може би звучи тесногръдо, като имаш предвид, че човекът е тръгнал към смъртта си, но не означава, че не му съчувствам. Не питай за кого бие камбаната и прочие.
— Влизай в колата!
И Фидел се прибра обратно в колата, превитата му сянка напусна стената, когато се просна в седалката и затвори вратата, облягайки главата си върху възглавничката със затворени очи.
Изчаквах да разбера дали е готов да изслуша онова, което искам да му кажа, а докато чаках, от тъмното море се появиха светлини — спускаха се и се повдигаха върху вълните.
— Фидел, това ли е лодката?
Той извърна леко глава:
— Да.
— Какво ще правят с теб?
— Ще ме убият.
— Слушай, Фидел, може би ще успея да направя нещо и да ги спра, но ще ми трябва твоята помощ, така че стегни се, събери си акъла. Разбираш ли какво ти говоря?
— Да направиш нещо ли? Докато той е там?
Струва ми се, че говореше за Нико, но може би имаше предвид негъра — Роджет. С Роджет щях да се справя лесно.
— Слушай, няма смисъл да се предаваме, Фидел. Няма да стигнем доникъде. Ти трябва да…
— Кой си ти? — заинтересува се за първи път.
— Мога да те измъкна оттук, но трябва да помогнеш, разбери това. Ние…
— Нищо не знаеш — прекъсна ме той. — Мислиш, че можеш да постигнеш нещо срещу Нико — значи нищо не знаеш.
Нямаше много полза. Исках да измъкна от него информация, за да скалъпя нещо и да го приложа на практика, но нямаше да имам време, понеже пристигането на лодката променяше нещата, а аз не бях подготвен.
— Къде ще ни откарат, Фидел? Бързо!
— В морето. — Очите му ме наблюдаваха в стъклото.
— Накъде в морето?
— Ще ни откарат в морето, после ще ни застрелят и ще ни хвърлят на акулите. Това е процедурата.
Исусе Христе, каза го, сякаш това си е редовен курс! Изпотих се леко. Потях се, защото времето се скъсяваше, притискаше ни, а качат ли ни веднъж на лодката — няма да можем нищо да направим — finito.
В кариерата си съм виждал някой друг смъртен случай, причинил съм още толкова — е, добре де, убивал съм, ако искаш да го кажа точно, но чуй — никога не съм приемал леко нечия смърт дори ако човекът ме е бил хванал за гърлото, преди да го победя, дори ако е направил невъзможното, за да ме очисти — никога не съм смятал това за смисъл на работата си, макар че за много хора това е всичко — част от занаята, необходимо зло. Все пак трябваше да съм наясно с обстановката: това е Маями, Флорида, търговията с наркотици е многомилиардна индустрия, залозите са високи, животът евтин, а този дебелак там — Нико — сигурно е повтарял това пътуване дузина или петнадесет пъти и не го счита за нещо сериозно. Ако успеех да хвана вярната перспектива на това, което ставаше сега, ако погледнех отдалече като с телеобектив, щях да видя само един миниатюрен линкълн с няколко дребнички фигурки, мотаещи се около него, и две мънички фигурки вътре в него, а те са двете фигурки, които не след дълго ще бъдат пуснати в морето, за да поплуват известно време по издигащите се и спускащи се вълни, докато тъмните перки разрежат повърхността, ускорявайки се все повече със стесняването на кръга и после ще има „много кръв на повърхността, много боричкане наоколо и след това кръв. Господи, беше красиво червено. Той беше прекрасен мъж… Оцвети цялото море като флаг, като бойно знаме.“