Точно така щеше да бъде, като си помислиш реално и като познаваш обноските в тази многомилиардна индустрия с първични закони и сеещо смърт уреждане на сметки — ален водовъртеж, разцъфнал върху осветените от луната гърди на морето.
А знаех, че тази перспектива ми е необходима: щеше да ми даде средство да се поставя на мястото на Нико и да разбера мога ли да сторя нещо, ако имам време.
„Ще ни откарат в морето, после ще ни застрелят и ще ни хвърлят на акулите. Това е процедурата.“
— Фидел — проговорих, — защо първо ще ни застрелят?
— Понеже иначе може да доплуваме до брега. Разстоянието ще е само няколко мили. — Очите му ме наблюдаваха в стъклото, вече проявяваше интерес към мен, може би защото исках да знам всичко предварително, вместо да хленча за майка си. — Правят така, понеже после не им се налага да се освобождават от телата ни. Евентуално ще бъдат намерени само отделни парченца. — После каза нетърпеливо: — Не те ли е страх?
— Нямам никакво намерение да бъда хвърлен на акулите, разбери.
— Струва ми се, че не си американец — каза той след малко.
— Не.
— Англичанин ли си?
— Да.
— Това обяснява нещата. Чувал съм, че англичаните не могат да виждат по-далеч от носа си.
— Опитваме се да го направим, да знаеш. Тази лодка специално за нас ли са я изпратили?
— Разбира се, че не. Има стока за получаване.
Част от страха си бе отишла от гласа му; беше престанал с неговото „мадре миа“ и молитвите до Всевишния, който очевидно бе решил да го захвърли в помията. Сега беше само фаталист, но и това не е по-добре и по-полезно за мен. Ще трябва да посъбудя малко чувствата му, може би гнева. Гняв към Нико. Това може да се окаже опасно, понеже този човек е латиноамериканец и е способен да изгърми целия пълнител до дупка, преди още да се е прицелил, но ще трябва да направя каквото мога с наличния материал. По-скоро бих работил сам, но може да се намеси, затова вероятно ще е по-сигурно да го вкарам в действие, отколкото да обърка всичко.
Лодката се поклащаше до кея, придържана само на едно преметнато през кнехта въже, а един мъж опъваше другия му край. Друг един бе слязъл на кея, за да се срещне с Нико, и сега разговаряха. „Тук имаме две приятелчета, за които трябва да се погрижите“ — и прочие.
Имаше, разбира се, и въпроси, които ще трябва да почакат, понеже сега цялото време ми беше необходимо да съчиня някакъв път към оцеляването. Мога да си ги задам по-късно и евентуално да намеря отговорите, ако изобщо се стигне до това. Откъде е взел Нико снимката? Защо с такава готовност иска да ме очисти, без да провери по-старателно самоличността ми? Проктър ли е този, който се опитва да ме хване в мрежата, като е разпилял снимката ми из целия град? Ей такива въпроси.
Сега другото е по-неотложно.
— Кокаин ли ще получават?
— Разбира се.
— Тази лодка парите ли носи?
— Парите са в другата кола.
— Колко?
— Не знам, не участвам в този курс. Като казваш, че можеш да направиш нещо, какво…
— Ще ти кажа, когато му дойде времето. Ти колко курса си направил, Фидел?
— Много.
— С Нико ли?
— Понякога.
— Колко пари се взимат обикновено на борда?
— Зависи. Различни източници, различни сделки. Може да са половин милион, може и милион.
— Американски долари.
— Разбира се.
Нико кимаше нещо към събеседника си, после се обърна и закрачи към шевролета. Двамата мъже на кея започнаха да оглеждат околността, всеки мушнал ръка под якето си. Нико извади от шевролета черно куфарче и се наведе да говори с някого — вероятно Моник. После кимна, блъсна вратата и се запъти към пристана с куфарчето. Сякаш в последния момент се сети нещо и обърна глава към негъра Роджет, махна със свободната си ръка, сочейки нещо към лодката.
В този момент осъзнах реалното положение и бях принуден да си призная, че направеното от мен се равнява на подсвиркване в тъмното за прогонване на страха. Поставяйки се на негово място, не бях измислил никакво реално действие, никакъв аргумент, способен да спре ръката му. Аз съм единият от двамата дребосъци, които ще бъдат пуснати в морето, и край.