Единствената възможност за измъкване би могла да възникне от някакво събитие по пътя между линкълна и лодката, но Роджет ще държи големия черен „Сузуки“ насочен към нас и дори да успея да му го отнема, другите също са въоръжени и ще бъдат твърде далеч от мен, за да ги обработя. Ако…
— Излизай от колата! — Размаха сузукито. — Хайде, чуваш ли, излизай от колата!
Видях как Фидел се гърчи, сякаш е ударен от куршум. После отвори вратата и ръбът й се заби в стената така, че трябваше да я издърпа силно, за да заобиколи покрай предницата на колата с обърнати към небето очи. Предполагам, че пак се молеше.
— И ти! Излизай от колата!
Отворих вратата и я затръшнах след себе си, като наблюдавах всичко, докато крачех към пристана. Роджет естествено, беше зад гърбовете ни. Нико с куфарчето се намираше на половината път до кея, леко наклонен назад, както по принуда правят дебелите хора; леко наляво, за да балансира тежестта на куфара в дясната ръка. Не се обръщаше назад към нас — Фидел и мен. Хвана се внимателно за парапета на лодката и се качи на борда. Моник още стоеше в шевролета: не очаквах тя или която и да е жена да присъства на екзекуцията.
— Не спирай!
Изглежда, Фидел по понятни причини бе забавил крачка. Когато го погледнах, видях, че е пребледнял и се движи с олюляваща се походка и наведена глава, както го бях видял преди, сякаш знаеше точно какво трябва да се прави. Бил е тук и преди — не в това положение, а с пистолет в ръката, подкарал някой друг към кланицата.
Вече се намирахме на кея, на десетина метра от лодката, непосредствено до черната вода от лявата ми страна. Беше примамлива, защото скрия ли се веднъж под повърхността, мога да се отдалеча, без да ме видят, само че няма да има време да се гмурна — Роджет ще реагира, като изпразни голямото „Сузуки“.
Това беше последната възможност. Кача ли се един път на лодката, такава повече няма да има. Стъпвайки на палубата след кубинеца, и аз прихванах част от излъчването му, почувствах как страхът се разлива в тялото ми и вледенява костите.
12.
Диаманти
Гледан откъм океана, Маями е прекрасен — великолепие от светлина, която се лее от хоризонт до хоризонт над водата и се отразява в нея. Нощта като че ли придава чистота на повечето градове, светлините им разцъфват сякаш направо от непорочната земя.
Виждах ярките очертания на хоризонта на интервали, когато вълните спускаха лодката в дългите бразди с цвят на индиго. Фидел и аз седяхме със свити крака на задната палуба до отвора за оттичане на вода. Роджет стоеше облегнат на отсрещния парапет с насочен към нас пистолет. Всеки път, когато виждах водата, забелязвах навсякъде много боклуци — отломки от разбити понтони и пристани, малки лодки, преобърнати от урагана и разпилени из морето. Може би имаше и трупове, но аз не търсех тях.
Лодката представляваше еднопалубна яхта с два дизелови мотора и китка антени върху покрива на кабината. Прецених, че скоростта ни е около петнадесет възела и че сме на около миля от брега, запътени навътре.
— Ние не търпим крадци!
Фидел не показа никаква гласна реакция на ритника. Краката му се разлюляха и отново се успокоиха. Това разочарова Нико. Мисля, че искаше да чуе вик.
— Познаваш господин Туфексис. Той не понася кражбите.
Дочух съскащо издишване, когато ритникът се заби в краката му и той се просна на палубата с открити слабини. Дебелакът се възползва от възможността и изтръгна вика му.
— Трябва да има доверие, разбираш ли? Доверие. При толкова пари и такава стока трябва да сме сигурни във всички и те трябва да са сигурни в нас. Разбираш ли какво казвам?
Кубинецът Фидел бе проснат по очи и повръщаше, не можеше да отговори, а и не би отговорил. Видях двамата мъже в командната кабина да се оглеждат наоколо, когато Фидел изрева. Не харесваха Нико — бях го забелязал и преди. Бих казал, че по-скоро приличат на професионалисти занаятчии, отколкото на криминалния тип като такъв — те не са тук, за да си отмъщават на обществото, а просто да правят пари, много пари. Те са бизнесмени, а не крадци — оттук и „доброто“ им отношение към Нико. Това обаче не означава, че те са безопасни.
— Ставай! — Надвеси се над кубинеца с ръце на кръста, с почервеняло от ярост лице — демонстрация на чудовищен гняв. — Изчисти това!
Спуснахме се гладко надолу по една вълна и градът отново се показа — изглеждаше прекрасно. Дизелите бучаха тихо и приятно, топлият въздух бе наситен с миризма на водорасли.
— Голям дебелак си, Нико — обадих се аз.
Той ме погледна отгоре:
— Какво каза?