— Голям дебелак си.
Той беше нисък човек и не носеше тежестта си с такава величественост като Сидни Грийнстрийт или Орсън Уелс. Нико бе само едно кюфте, разглезен, дай му да чопли козунак. Помислих си, че може да е чувствителен на тази тема, и така излезе. Реагира толкова бързо, колкото бе по възможностите му. Направи го в гнева си, което понижи мускулния му тонус. Имах достатъчно време да наблюдавам крака, докато се приближаваше, и когато ме достигна, аз го хванах. Само толкова — хванах го и задържах глезена до момента, когато той започна да губи равновесие, защото не исках да пада — мигът дойде и си отиде.
Това беше проба, нищо повече. Нико стоеше надвесен над мен и изцяло закриваше Роджет и сигурно бих могъл да използвам дебелака за целта си, което, разбира се, бе да избягам от смъртта. Само че ще трябва първо да се добера до него, преди да му направя каквото и да е, а не бих могъл да се изправя на крака и да започна да го обработвам, защото времето няма да ми стигне — ще се нахвърли моментално върху мен. Следователно нужно е да го предизвикам той да осъществи първия контакт. Работата беше почти станала, тъй като бих могъл да направя много повече от това да държа глезена му — можех да се изправя и да го хвърля срещу онзи с пистолета, а Роджет вероятно, много вероятно, щеше да изтърве поне един изстрел в изненадата си.
Естествено нямаше да спра дотам. Това щеше да е началото: двама души извадени от равновесие, неспособни да се бранят, а парапетът на яхтата — непосредствено зад тях. Щеше да стане съвсем елегантно в известен смисъл, но и прекалено лесно, за да е реално. Не се опитах, понеже съществуваха няколко непредсказуеми фактора. Гърлата на Нико и черния щяха да бъдат удобно подложени и те щяха да са мъртви, преди да паднат зад парапета, обаче не бях сигурен в каква посока ще излети първият импулсивен изстрел. Можеше да прониже Нико и да се забие в мен. Нямаше начин да се предскаже и колко бързо ще реагират двамата в кабината и ще се хванат за пищовите. Накрая в няколкото милисекунди, докато държах глезена на дебелака, оставих инстинктът да реши вместо мен, защото той анализираше цялото разнообразие от фактори много по-бързо от съзнанието ми и би реагирал много по-точно.
Казвам ти това, добри ми приятелю, за да разбереш, че не си седях просто ей така на скапаната трътка в очакване на злата проклетница с косата — нямах намерение да предоставям на дребния охранен кърлеж висшата привилегия да ме изпрати на онзи свят с един изстрел от малкия му скапан пищов, без преди това да съм използвач цялата милост и благосклонност, които боговете може би хранят към мен. Казано по-просто — без да съм опитат всичко.
Обаче няма какво да се опитва, приятелю. Ти знаеш това. Чул си за подсвиркването в тъмното.
— Правиш се на интересен, а? — Той почти изпищя от ярост, възстанови равновесието си и се засили за нов шут, без да си вземе поука. И този път парирах крака му, завъртях се и се изправих, като оставих инерцията му да го тласка към парапета, а когато се обърна, го плеснах с опакото на дланта си през очите или което е по-важно — по епифизната жлеза. После изчаках, докато си възвърне ориентацията, а това продължи известно време: залиташе наоколо с едната ръка на челото, другата се пресягаше да хване парапета, а след това към моята ръка. Когато я улови, аз го пернах леко през китката, за да го накарам да внимава и да разбере, че не обичам да ме пипат такива малки, розови пръсти, напомнящи за пипалата на рак пустинник.
— Не мърдай!
Роджет, разбира се, ставаше раздразнителен и размахваше пищова.
— Върви на майната си — отвърнах и продължих да наблюдавам Нико. Изчаквах го да се осъзнае, но болката в китката го ангажираше, та се възползвах от възможността да поприказвам малко. — Чуй ме, Нико. Има неща, за които трябва да поговорим, а те може да се окажат от непосредствена полза за теб, обаче с твоето нервничене ме вкарваш в неподходящо настроение. Слушаш ли ме, Нико? Надявам се, че ме слушаш, защото иначе може да направиш много сериозна грешка и да си навлечеш гнева на цялото британско правителство.
Най-после той фокусира очите си, но изражението им показваше само объркване. Не очаквах да се хване на номера с британското правителство, но можеше и да греша и той да се замисли над него. Освен това трябваше да разреши и другите си проблеми, които внезапно възникнаха пред него — опита се да се справи с няколко шута, но не стигна доникъде и беше достатъчно разумен да разбере, че ако бях решил да приложа повече сила, бих могъл да счупя китката му и да го просна в нокаут с външната страна на юмрука, вместо да блокирам епифизата му с шамар. Хората с пистолети не са подготвени да срещнат някаква съпротива и това ги прави разсеяни, но с него бих могъл да греша и той да се отърси от възбудата си, да грабне пищова и да изпрати един куршум в собствената ми епифиза — туш.