— Британско правителство ли? Какви ги дрънкаш?
Интелигентен въпрос: бе овладял емоциите си достатъчно, за да може да мисли правилно, и това ми хареса, защото така ставаше по-предсказуем.
— Те са…
— Чакай малко.
Гледаше към нещо в далечината зад мен, вероятно лодка. Бяхме минали покрай поне половин дузина закотвени, откакто напуснахме брега, без никакви светлини освен сигналите, а луната хвърляше сенките на мачтите им върху повърхността. Имаше и друг съд, който се движеше със запалени мотори, а командната му кабина бе ярко осветена.
Не погледнах зад себе си — можеше и такъв номер да ми крои.
— Роджет — каза той, — свали това нещо по-ниско.
Задната палуба не беше осветена, но силуетът на черния се очертаваше ясно на фона на блесналото под луната море, а сузукито има едричък профил.
— Бреговата охрана ли е? — попитах.
Би било приятно.
Не ми отговори, само продължи да наблюдава катера. Вече чувах мотора му. Единият от мъжете в командната кабина се огледа, също дочул шума. Водите по това крайбрежие са усилено патрулирани от бреговата охрана на САЩ заради трафикантите на наркотици — кубинци, хаитяни. Можеха да спират всяка лодка и да задават въпроси.
Всички се взираха към катера зад мен — и Нико, и мъжете в кабината, а когато погледнах към Роджет, видях, че главата му е обърната встрани от мен. Нервите ми мигновено преминаха във фаза на крайна възбуда, а адреналинът ускори кръвообращението ми, докато преценявах разстоянието и двата необходими удара — единия да елиминира сузукито, а другия в гърлото му. После всичко свърши — главата му се обръщаше към мен, за да ме наблюдава. Почувствах, че дъхът ми още е спрян, за да даде сила на необходимото движение, а десният ми крак е здраво опрян в палубата, за да ме изстреля срещу инерцията и да ме придвижи до отсрещната страна.
Спокойно!
Но, Господи, това беше…
Успокой се, вече свърши. Дишай по-дълбоко и по-спокойно, отпусни мускулите. Може да възникне нова възможност и да има повече време за оползотворяването й. Останалите трима също имат пистолети. Не бих могъл да предприема нищо на борда на тази лодка, докато сузукито е тук — може да изпука четири патрона в секунда и да ме издуха през борда, ако онзи започне да стреля.
— Нико.
Това бе човекът от кабината — онзи, който наблюдаваше катера.
— Какво? — Не се обърна, продължи да се взира в катера.
— Трябва да свършиш, преди да стигнем там.
Нико не отговори. Казаното вероятно означаваше: трябва да застреляш тези двамата, преди да се срещнем с доставчика.
Нико продължаваше да мълчи. Кубинецът Фидел бе престанал да бълва по палубата. Отново бе клекнал с бледо лице, наклонена назад глава и затворени очи. Бих казал, че му се искаше всичко да е свършило, молеше се да дойде краят на болките му.
— Нико — повтори човекът от кабината.
— Какво? — Този път се обърна. — Всичко е наред, те само…
— Нико, настояваме да свършиш с това, което трябва да правиш, преди да сме стигнали там. Не искаме трупове наоколо, чуваш ли, Нико? — Човекът на кормилото каза нещо и другият кимна. — И трябва да го направите тихо, Нико. Никакви пищови. Движението тук е много оживено.
— Това не беше бреговата охрана, беше…
— Не ме слушаш, Нико. Обясних ти, че движението е много оживено. Прави каквото ти казваме или следващия път няма да излезем с теб, чуваш ли ме, Нико?
В гласа му имаше търпение, говореше бавно, без ругатни за ефект, просто и ясно: „Чуваш ли, Нико?“ Търпение и известна доза авторитет. Той е търговец, дошъл да върши работа, и не желае нищо да му пречи. От едната страна бяха той и партньорът му на кормилото — търговците, а от другата: Нико — тарторът, който лично е понесъл половината или целия милион, необходимо зло за останалите.
— Не познавате тези хора — отвърна той и коремът му подскочи, докато бълваше думите. — Познавам ги аз. Ако ме нямаше мен, изобщо нямаше да излезете за среща с тях. Що за глупости дрънкаш, Виченте?
Не съм сигурен дали щяха да започнат спор, ако не съществуваше обстоятелството, че трябва да се извърши убийство. Може би това ги изнервяше, макар вече да са свикнали. Усещах същото напрежение, което се появява в затвора, когато всички знаят, че съвсем наблизо някой приготвя въже, спринцовка или пък каишките на стола, а часовникът отброява минутите до разсъмване.
— Без шум, Нико. И свършвай скоро, защото там ще ни вкараш в беля, а това няма да хареса на Туфексис. Мислил ли си за това? Помисли, Нико!