— Коленичи! На колене!
Нейде въженце, разлюляно от насрещния вятър, се удряше в дърво, почукваше неравномерно в тишината и отброяваше времето. Покрай нас се носеше боклук — видях нещо като торба от цимент, а може би спасителна жилетка.
— Нико, не с пистолета — обади се Виченте от кабината.
Нико се извърна рязко:
— Боже Господи, ние сме на мили…
— Не с пистолета!
Тонът беше почти спокоен, но много настоятелен, с много авторитет.
Фидел не ги чуваше или поне не схващаше съдържанието — коленичи обърнат с лице към фалшборда, с гръб към Нико и се молеше тихо на испански. Не можех по никакъв начин да му помогна, а и мисля, че това нямаше да бъде разумно. Ако се започнеше нещо, той сигурно щеше да попречи, може би фатално.
— Слушай, за бога, един изстрел няма да…
— Нико, ако използуваш пистолета, господин Туфексис ще разбере. Ще го узнае от мен. Знаеш как се отнася господин Туфексис с хората, Нико. Ще те очисти като нищо, така че свършвай още сега и без пистолета.
— Исусе Христе — капитулира той.
Струва ми се, че Виченте разсъждаваше много точно, по математически. Ако той не желаеше да се вдига шум, вече нямаше смисъл Роджет да държи големия „Сузуки“ насочен към мен. По-добре щеше да направи, ако го остави и си освободи ръцете в случай, че се опитам да предприема атака. Фидел не би сторил нищо. Той не влизаше в сметките на Виченте. Бяхме четирима срещу един по неговите изчисления, а това би било достатъчно при някоя неразбория.
— Хайде направи го, Нико. По-бързо!
Мисля, че Виченте още не се беше сетил за Роджет и сузукито. Бе прекалено ангажиран с Нико и необходимостта тази работа да се приключи бързо и незабавно. Той проследи с очи Нико, който отиде до сандъка с инструменти и се върна с един лост.
— За бога — каза той и погледна нагоре към Виченте в кабината, — само си представи мръсотията.
Тонът му беше интересен. Да отнемеш пистолета на човек като него, който го почиства, зарежда, носи го където и да отиде, е все едно да го съблечеш. Чувства се като в друг свят, в който е изложен на показ. Сигурен съм, че имаше и още нещо. Нико бе мекушав. Да застреляш някого от разстояние, колкото и малко да е то, има предимството да бъде опосредствано от технически действия като свалянето на предпазителя, прицелването, натискането на спусъка. Отнемането на човешки живот с голи ръце е интимен акт, далеч по-интимен дори и от любовен акт, защото включва самото изтръгване на живота.
Нико стоеше изправен и държеше лоста, колебаеше се как да го направи, без да опръска с кръв скъпия си костюм от каки. Стискаше онова нещо с двете ръце — всяващо ужас подобие на готвещ се да нанесе удар играч на голф.
— Няма време, Нико — обади се онзи от кабината. — Губиш време. Свършвай!
Стори ми се, че чух зъбите на Роджет да тракат от лявата ми страна. Може би самият акт на убиването не му доставяше удоволствие или, знам ли, може би беше възбуден.
— Нико — обадих се аз, — пусни този жалък дребен мошеник да скочи през борда. Дай му възможност да изплува. След случилото се повече няма да краде.
Нико обърна глава и ме изгледа с убийствен поглед, защото му бях предложил начин да се отърве, който той не можеше да приеме.
— Затваряй си човката!
Дребното му тлъсто лице лъщеше от пот. Усещах миризмата му от мястото, на което бяха застанали. После пак се обърна към коленичилия пред него човек, вгледа се в тила му.
Моментът не беше подходящ — не можех да помръдна. Ако се опитам да предприема някакви действия, моментът трябва да бъде идеален. За целта ще трябва да използвам Фидел, и то в момента на смъртта му.
— Нико — пак се чу от кабината, — искаш ли аз да дойда и да го направя?
Мисля, че Виченте познаваше много добре дебелака, за да знае, че това ще го жегне, ще се почувства недостатъчно смел, неспособен да убие човек без пистолета си.
Знаеш ли как трябва да се завъртиш?
Под нас премина голяма вълна, издигна ни и ни спусна сякаш по очертанията на майчината гръд — гръдта на майката земя. Сякаш бяхме братя: Нико, Виченте, Роджет, Фидел и мъжът на кормилото, чието име не знаех. Сякаш ми бяха братя.
Много бързо? Знаеш ли как да се завъртиш много бързо?
Каквито по мое мнение в известен смисъл бяха — мои братя, родени като мен на това малко парче междузвездна скала, за да бъдат отгледани със същите субстанции, наречени вода и въздух, същото магнитно поле, същите трептения и после да умрат. Само че не ми се мислеше за това.
Малкото ми дебело братче стоеше насреща с лоста в ръце, миришеше на пот. Собственият ми палач.
Може би ще ти бъде забавно, добри ми приятелю, ако ти разкажа как се прави много бързо обръщане в случай, че още не знаеш. Ще се получи интересно отклонение от посоката на мислите ми, защото винаги чувствам известно главозамайване, щом се окажа с лице пред перспективата да отида в небитието — случвало се е и преди.