Миризмата на барут бодеше в дробовете ми, някой се изкашля. Дебелакът пак налиташе, изненадващо бързо, и не можах да му направя нищо, докато не сгреши и се откри. Видях незащитеното му лице и посегнах към очите, добрах се до едното от тях, но това го наелектризира и той стана по-настоятелен. Отново прехвърли ръка през врата ми и стисна. Виченте се приближи с ножа, аз изчаках, докато замахне, и се обърнах, нагласявайки Нико за мишена.
Не си спомням кога точно започнаха да надделяват. Борбата продължи дълго и много неща се бяха случили. Виченте губеше кръв, защото бях успял да обърна острието и да го забода някъде в него, преди да изпусна дръжката. Бях наранил Нико вероятно с някой от ударите, с които обработвах нервите му, обаче още беше изненадващо силен и много пъргав, жесток в яростта си, понеже си искаше козунака и го очакваше с нетърпение, а аз се опитвах да не му го дам, да не му дам да ме убие.
И двамата похабиха много време в опити да извадят пистолетите си. Първоначално не желаеха да вдигат още шум след тежкия трясък на сузукито, но разбраха, че може да надделея, и престанаха да се притесняват от шума. Бях изпратил първия пистолет — този на Виченте — през парапета без особени затруднения, защото той толкова се бе съсредоточил в проклетото нещо, че забрави за борбата, и се остави открит. Нанесох му удар в очите и му взех пистолета, докато той се свиваше.
Нико беше по-трудният. Изстреляхме цял пълнител във въздуха с неговия пръст на спусъка, но после се добрах до гърлото му, той се изплаши и аз грабнах пищова и го запратих зад борда, което ги разтревожи и обърка. Можех да убия Нико, когато видях, че гърлото му е открито, но се отказах. Той се бе обадил от кабината на Проктър, а на мен ми трябваше телефонният му номер, защото той бе станал фокусът на цялата мисия — единственият достъп до Проктър.
Звездите се люлееха в черната бездна на небето и когато лодката зави и полетя по повърхността, започнах да губя ориентация. В отделни моменти ми се струваше, че не знам нищо, че се намирам в нищото. В отделни моменти само, но критични, криещи смъртна опасност. Нямах представа накъде ни отнася лодката. Знаех единствено, че препуска лудо, без управление и с пълна газ. Първото нещо, което Виченте или Нико биха сторили, ако успеят да се откачат от мен, ще бъде да хукнат към кабината и да укротят лодката. Аз не желаех това да се случи, защото, ако се ударим в друг плавателен съд и не се размажем напълно, бих могъл евентуално да се измъкна.
Звездите се люлееха, корпусът на лодката се блъскаше във вълните, понякога залитах. Залитах и мисловно — към забвението, очакващо ме в отвъдното: едно безкрайно, празно пространство, предназначено да побира завършека на нещата, отломките от провалени усилия, оръфаните парцали от надежди; където… За бога, дръж се, не се предавай, дръж се наистина! Сигурно острието е попаднало някъде в мен и губех кръв — чувствах настъпващата отпадналост. Държех се, вярно е, обаче започваха да надделяват. Казвам ти, надвиваха ми. На два пъти напипах открита ръка и забих палец в срединния нерв с достатъчно сила да предизвикам страхотна болка, но не последва и звук, никакво дръпване, за да се освободи ръката. След известно време осъзнах, че те двамата и аз сме се вкопчили върху тялото на кубинеца.
— Нико — гласът на Виченте звучеше задавено, не му стигаше въздух, — хванахме го, Нико.
Може би говореше така, за да го ободри или пък изобщо не говореше на него, а на мен, познавайки цената на отчаянието, ако успееш да го внушиш на противника.
Не успя, понеже тази опасност ми беше известна, но мисълта се задържа в съзнанието ми — мисълта, че може да са ме хванали и сигурно само след секунди ще решат съдбата ми, тук, под люлеещите се звезди…
Ослепителни светлини връхлитат срещу нас в нощта, блясъкът им се издига като вълна, застават нависоко. Светлините на града се изсипват върху нас в момента, когато лодката се удря, нощта експлодира и аз политам напред, корпусът на лодката се разцепва и стъклата от разбитата кабина се пръсват като лъскав душ на фона на светлината от брега. Усещам, че падам към гладката блестяща вода под мен. Забих се с рамото напред, светлините помътняха и после изчезнаха.