Потъвах.
Нямаше го.
Тук, долу, вече не беше тъмно. Имаше инсталиран генератор и прожектори или пък беше насочващият се фар на някой от пожарните. Цветните светкавици на полицейските коли изпъстряха повърхността над мен и чувах как сирените утихват към кея. Виждах ясните очертания на завихрени потъващи отломки около себе си, а малко по-надалече — замъглените форми на големия корпус на лодката, наведена с носа надолу и стърчаща над водата кърма.
Но Нико го нямаше никъде.
Наистина губех кръв — сега я виждах как образува възчерни спирали във водата и се разсейва като дим, докато се движех. Обаче не беше нищо сериозно, което да ме принуди да изплувам. Вече бях излизал на повърхността около дузина пъти, за да си поема въздух, поплувах известно време с лицето нагоре, за да се ориентирам, поемайки по принуда риска да бъда забелязан. Не исках да ме извадят на брега и да ме разпитват, поне не преди да намеря Нико или преди те да го намерят. Щях да разбера, ако го открият: с всяко излизане на повърхността аз наблюдавах какво правят.
Бих предпочел да го намеря аз. Трябваше да му задам един въпрос — телефонния номер, пътя към Проктър. Трудно ще е да го попитам, ако го открият първи и го тикнат в линейката. Ще трябва да се правя, че ми е нужна медицинска помощ, за да отида и да остана при него. Бих казал обаче, че вероятността да го намерят жив вече е нищожна, освен ако не подскача някъде между отломките на повърхността и още не са го забелязали.
Шум от хеликоптер завибрира върху водата и след малко надолу се изля порой от още светлина, посребряваща част от парчетиите, които се бяха разпръснали от лодката. Спуснах се на по-дълбоко, като използвах светлината и се придържах с една ръка към котвена верига за ориентир. Под мене беше Фидел, с разперени ръце и крака, лицето му се обърна към светлината и после изчезна, от черепа му още се извиваше тъмна мъглявина от кръв. Щеше да потъне долу и да чака своята малка Хуанита, да я чака много дълго в забвението на изчезналите. Ръцете и краката му се въртяха бавно като вятърна мелница, размътвайки тинята, в която проблесна риба, после още една, надушила миризмата на кръв.
Отново изплувах и се отпуснах, като събрах около себе си отломки и започнах да оглеждам повърхността. Шумът тук беше повече. Острият писък на сирените пронизваше тътена от роторите на хеликоптера, водата се набръчка от въздушната струя, отломките се завъртяха в кръг. После хеликоптерът рязко се издигна: предполагам, че се беше спуснал, за да огледат нещо, готови да хвърлят спасителната мрежа. На пристана леководолаз нагласяваше маската си и шляпаше с плавниците към водата.
Поех дълбоко въздух и отново се спуснах в полуосветения подводен свят. Видях го почти веднага — Нико. Ръцете му разтворени като на кубинеца, течението поклащаше плата върху малките му дебели крака, а докато плувах към него, светлината се прошари от бавно и хаотично движещи се листа. Издигаха се, завихряха се и се разпръсваха, някои се докосваха до ръцете му и после отплуваха, обръщаха се, лъсваха на светлината и после пак потъмняваха. Бяха стотици. Озадачиха ме, но после видях, че са банкноти. Някъде на повърхността, между другите неща, куфарът се е отворил и сега е празен.
Продължавах да губя кръв, мускулите ми се отпускаха, а съзнанието ми започваше да блуждае, хипнотизирано от кръжащите банкноти. Все пак се спуснах към него, а краката ми разрязаха като ножица светлините и сенките. Първия път го изпуснах, понеже течението го обърна за момент в изправено положение, протегнал ръце, сякаш иска да докосне своя листопад, да си поиграе с него, а в същото време риби щъкаха около лицето му, към вдлъбнатините на очите. При втория опит го доближих и затанцувах с него, като го хванах за гънките на дрехите и започнах да претърсвам джобовете му, но дробовете ми се напъваха за въздух, така че трябваше да изплувам и да се задържа горе, поемайки бързо дъх, и после още веднъж, докато започнах да дишам равномерно. Отделих нужното време, но се тревожех, защото течението можеше да отнесе Нико и да го изгубя.
Спуснах се отново и не можах да го намеря. Трябваше да сляза на по-дълбоко, чак до тинята и разпилените консервни кутии, автомобилни гуми, натрошени греди и оттам погледнах нагоре, забелязах очертаващия се на светлината силует и поех нагоре към него. Затършувах отново в джобовете му. Светлината вече ме дразнеше, изливаше се в главата ми и оставаше вътре, щом затворех очи. Слабостта се пренасяше от мускулите към волята — волята да продължавам да се движа, да не се отказвам, да се нося в сенките и да танцувам с моя малък дебел приятел и той… Внимавай!… Танцувам сред листата… Събуди се за бога!… Да, няма време за танцуване, вземам ключовете и портфейла му, понасям се с него, докато се обръща. В ръката ми има портфейл. Портфейл с телефонен номер вътре, може би — пътят към Проктър. Понасям се и се въртя в зловещата подводна светлина, съзнанието ми халюцинира, преплита свои си варианти. Сцената се люшва, докато се обръщам пак и виждам лицето на Ким Харвестър.