14
Опрощение
Точеше ножа.
Обедната жега се спускаше от ясното небе, а отблясъкът от водата обливаше кабината като прожектор. Морето беше гладко като огледало, с много дълги вълни. Намирахме се южно от нос Флорида, на десетина мили от континента — така ми беше казала тя. Бе казала и че не й се иска пак някой да ни гледа с бинокъл.
Точеше ножа, въртеше острието върху камъка — голям нож, дълъг, с много остър връх. Едната й гърда се виждаше в хлабавия тюркоазен сутиен, зърното стърчеше. Не седеше така, наведена напред, за да предизвика интереса ми — просто е свикнала да бъде сама на борда.
— Ще трябва да го убия много фино — каза тя.
Една вълна повдигна буксира и после го спусна. Виждах носа на север-североизток, както и два плавателни съда. Единият излизаше от залива с провиснали платна. Другият — моторна яхта на южния хоризонт… Тя ми беше казала, че това е „Контеса“.
— Точно в мозъка, през окото. Ако не го направя чисто, той ще побегне. Не обичат да ги нараняват — ще запомни. — Гледаше нагоре, зелените й очи виждаха акулата, не мен. — Не подценявай тези зверове.
Рано тази сутрин тя не искаше да ме вземе на влекача. Движела се е с мен в бялата светлина под водата. Не се насочих направо към кея. Там се движеха много хора, силуетите им се очертаваха срещу прожекторите, а хеликоптерът на бреговата охрана още кръжеше над потопената лодка. Излизах на повърхността да си поема въздух и пак се потапях. Така съм я превел покрай пристанчето. След като го подминах, се качих в една завързана за шамандура лодка, доста далеч от полето на действие, и се добрах до кея.
— Добре ли си? — Взираше се в мен. Бе свалила леководолазната маска.
— Да. Можеш ли да ме измъкнеш оттук?
— Имаш нужда от линейка. Ранен си.
Водата, която се изцеждаше от дрехите ми, се червенееше от кръв.
— Слушай, нали ще ме измъкнеш? Не искам разни хора да ми задават куп въпроси.
Може би беше опасно да й се доверявам, но губех кръв и не бях спал, така че, ако рухнех внезапно, тя щеше да повика някоя от линейките, а аз не желаех това. Там, в калабалъка, сигурно имаше някой от приятелите на Нико, а снимката ми обикаляше града. Не исках и полицейско разследване, понеже това щеше да забави нещата.
— Защо не искаш да ти задават въпроси? — Не се отказа, не приемаше нищо за чиста монета, гледаше ме упорито със зелените си очи.
Бях казал нещо, което не трябва, разбираш ли? В момента не се чувствах страхотно умен.
— Във всеки случай не искам никой да ме види. Още се опитват да ме убият.
Тя помнеше вчерашната стрелба. Вече малко залитах. Залитах в унес, наслаждавах се на ритъма, светлините на града се люлееха ту в една, ту в друга посока. Внимавай! Да, не искам линейка.
— Кои се опитват? Полицията ли?
О, боже! Какво я караше да мисли така? Сигурно фонът на ежедневния наркотрафик — свикнала е с него. Мислеше, че съм подгонен посредник.
— Не, Туфексис. Неговите хора.
— Туфексис? — не сваляше тя очи от мен. — Добре, ще те измъкна оттук, но искам да знам кой си ти.
— Държавен служител. — Целият град се люлееше напред-назад, светлините ме замайваха. — На нейно величество.
— Ще трябва да го докажеш, иначе ще те издам. — Търсеше раната от ножа, някъде под ризата ми, от лявата страна. Намери я. — Имаш ли носна кърпа? Добре, притискай я отгоре, докато докарам колата.
По пътя към влекача й показах легитимацията си и й обясних, че във водата има два трупа — на Фидел и Нико, както и още един, може би жив мъж — Виченте. Можеше да телефонира на спасителната група и да им го каже. После всичко ми се изгуби и се събудих на кораба.
— В продължение на седем години бях медицинска сестра — каза тя. — Боли ли тук?
— Не. — Над морето се разливаше утринно зарево. Спал съм почти пет часа и се събудих с чувство на известно задоволство, защото имах портфейла на онзи човек, а в него беше телефонният номер на Проктър или номерът на мястото, където може да бъде открит и където го беше намерил Нико от лодката.
— Харесваше ми да съм медицинска сестра — продължи тя. — Обаче онези завладени от мъжки шовинизъм нерези накрая ми вдигнаха кръвното и напуснах. Тръшнах вратата на спешното отделение в лицето на един от тях — в интерес на истината, счупих му носа. Те мислят, че сме само техни помощници, но нашето също е професия. Ние сме професионалисти точно колкото и те и прекарваме много повече време с пациентите, ставаме много по-близки с тях, а това има значение — много често е въпрос на живот или смърт дали държиш нечия ръка в нужния момент. Но тези копелета ни третират като миячки в кухня. Дръж си ръката встрани, този е последният. — Кривата игла се забиваше в плътта и пак излизаше от другата страна на раната. Пипаше много умело, сякаш кърпеше чорап. — Всъщност държа този комплект инструменти за себе си. Как се чувстваш?