— В добра форма.
— Питам, понеже, както знаеш, си изгубил кръв, но нямаме представа колко. Още си леко блед, но това може да се дължи и на непреминал шок. Стой абсолютно неподвижно, докато донеса бинт.
Върна се и аз я попитах:
— Доброволен сътрудник на полицията ли си?
— Само доброволен леководолаз. Алармираха ме. Та искам да знам всичко за тази история, Ричард, защото може да се окажа нещо като съучастник след случилото се, да прикривам доказателства или дузина други неща. — Гледаше ме право в очите. — Поех риск, като те доведох тук, и ти си ми задължен. Но аз искам само истината.
Разказах й историята и това нямаше нищо опасно, защото тя вече знаеше, че търся Проктър, и сега само добавих, че и Проктър ме търси.
— Като казваш, че той те „търси“, какво точно означава това?
— Че иска да ме намери.
Това не беше отговор и тя го разбра. Помълча малко и каза:
— Той ли се опитва да те убие?
— Мисля, че да.
Тя пусна неизползувания бинт в аптечката и хлопна капака й:
— Той ли стреля по колата?
— Не.
— Откъде знаеш?
— Не го бива с пушките.
— Добре, тогава той ли е устроил засадата?
— Или той, или този, за когото работи.
— За Туфексис ли работи?
— Не знам.
— Слушай, ако ще продължаваш…
— Честно ти казвам, не знам. Но бих искал да знам.
— Е, точно там е въпросът. — Беше забелязала, че яхтата с отпуснатите платна напуска залива, и я погледна за момент. — Ако искаш да намериш Проктър, има вероятност да ти помогна, но ще трябва да ми обясниш подробно нещата, а ако не желаеш, кажи го.
— Защо ще искаш да ми помогнеш?
Когато се намираш в един лабиринт и не можеш да видиш по-далече от следващия ъгъл, е приятно да знаеш кой на чия страна е, а още по-приятно е да знаеш причините за това. Случва се понякога хората да променят позициите си, защото нямат достатъчно аргументи в тяхна подкрепа — стават такива работи.
— Струва ми се, че искам да ти помогна — отвърна тя след малко, — защото те харесвам. Харесвам не е точно. Намирам те за интересен. Най-напред стрелят по тебе и едва не изгоря жив, а следващия път, когато те виждам, ти си на десет метра дълбочина и около тебе е осеяно с трупове и банкноти. — Задържа настойчивия си поглед за момент. — Действа ми възбуждащо. Освен това, както ти казах, той е абсолютно лайно и ще ми достави страшно удоволствие да видя как го взимаш на прицел и го просваш безжизнен като камък. — Сведе очи. — Звънях в хотела ти след онази пукотевица, за да проверя дали си още в царството на живите.
— Много мило.
След малко продължи:
— Когато още бях в Англия, работих една година по обезвреждане на бомби. То е…
— Това преди да изгубиш баща си ли беше?
Тя бързо вдигна поглед:
— Да, защо?
— Значи си имала тази… — Грешно начало: „имала си тази склонност към самоубийство“ не е особено учтив израз. — … тези желания да се движиш по ръба още много отдавна?
Тя ме гледаше мълчаливо, а когато проговори отново, гласът й бе по-тих:
— Мисля, че да. Приличаме си мъничко, нали? Възбужда ме. Всъщност затова споменах за обезвреждането на бомби — обземаше ме истинска тръпка да чувствам тяхното присъствие, да си седя тихичко пред тези неща и да си представям каква ужасна сила се таи в тях. Когато съм близо до теб, изпитвам същото усещане, напрежението се излива от теб на страхотни вълни. Това ми харесва.
Тя стана и занесе медицинската аптечка в отсрещния край на кабината, пъхна я в една лавица и излезе към предната част на корабчето. Това беше първата предложила ми се възможност, затова отидох до телефона и избрах един номер.
— Да?
— Агентът е на сигурно място.
Затворих, без да кажа нищо повече. Сигурно е поставил хора от подкрепленията да наблюдават хотела ми и вероятно са ме очаквали там, след като му се обадих снощи от кея. На разсъмване са започнали да се тревожат и Ферис трябва съгласно правилата да е изпратил сигнал до пулта: „Изпълнителят е в неизвестност.“ Случаят с лодката беше вдигнал голям шум с всичката тази полиция и прочие. Може би е съпоставил събитията и е започнал издирване.