Когато се върна, Ким каза:
— Искам да си починеш още малко — пусна купчина списания на бамбуковата табуретка, — само докато си повъзвърнеш малко цвета.
Всичко това бе станало преди часове, а сега тя точеше ножа и почти не приказваше. Сякаш се бе затворила в черупката си и аз не я безпокоях — обаждах се само когато тя проговори.
— Понякога със седмици не срещаш нито една, а после може да видиш как цяло стадо влиза в залива и търси да се нахрани с нещо.
Нещо като негъра Роджет, който още плува някъде там, освен ако пръстът му не е заседнал в рамката на спусъка и голямото „Сузуки“ не го е завлякло на дъното.
— Успя ли да забележиш някоя днес?
— Двойка гръбни перки. Ей там, погледни.
Пореха повърхността на стотина метра от нас. Отразяваха слънцето и проблясваха при всяко извиване на телата си. Не бях ги забелязал.
Обедната жега бе смазваща, тежестта й сякаш укротяваше морето. Отразената от водата светлина беше ослепително ярка, заливаше кабината и се разпръсваше, проблясваше по месинговия обков и се разпиляваше обратно, подобно на власинки. Беше абсолютно тихо, нямаше никакво движение освен минаващите под корабчето дълги и гладки вълни. Носехме се на повърхността съвсем сами, заклещени между небето и морето под лупата на слънцето.
— Очакваше ли да бъдат там? — попитах аз.
— Да, в известен смисъл. — Тя отново завъртя острието върху камъка. — Напоследък имам предчувствие, че няма да чакам дълго.
Наблюдавах двете перки. Стори ми се, че се появи и трета, но светлината лъжеше, цялата повърхност блестеше.
— Докато намериш тази, която търсиш ли?
— Да. — Вдигна очи към мен. — Изпитваш ли подобни усещания? Предчувствия?
— Да. — Наистина имаше трета перка, сега я виждах ясно. — От кой вид са?
— Мисля, че са от белите. Не са като сивите, но също са агресивни.
— Колко са големи?
— Възрастните са към три метра. Виждала съм… — Тя прекъсна, защото водата се разплиска и едно издължено металносиво тяло разкъса повърхността. — Не, това са акули-чук. Тази е над четири метра. Него го уби акула-чук. Видях я отблизо. — Тя замълча за известно време, очите й наблюдаваха ритмичното плъзгане на острието. — Те ловуват на глутници.
— Колко има в една глутница?
— Различно е. Между десет и тридесет. Имат големи очи, зелени като моите. — Сега ги наблюдаваше непрекъснато, ножът още беше в ръката й.
— Какво ги привлича? — Сега бяха повече.
— Много често идват да огледат лодките. Хората изхвърлят боклуци.
Тя седеше напълно неподвижно върху подгънатите си крака със свити пръсти, очите й се взираха в морето. Акулите кръжаха непрекъснато и бавно се приближаваха към корабчето. Чухме внезапен плясък, когато една от тях размаха опашка и разплиска водата.
Вече бяха пет. Шест.
Водата отдолу беше бистра и виждах тъмните очертания на риф, напречно на посоката ни. В дълбините се движеха сенките на останалата част от кръжащата глутница.
— Мислиш ли, че ще можеш да управляваш корабчето, ако се наложи? — Тя говореше бавно, осъзнавайки присъствието ми само наполовина.
— Ще се справя.
Не можех да кажа нищо, с което да я разубедя. Това си беше нейна лична работа.
— Както споменах, някои хора казват, че просто искам да последвам татко си, да бъда отново с него. Един човек, мисля, че се занимаваше с психиатрия или нещо такова, твърдеше, че да забиеш нож в окото на акула е признак на желание да имаш пенис. Има ги всякакви, нали?
Вече бяха наблизо — седем или осем, телата им се тъмнееха във водата, малко под повърхността. Тя не помръдваше. Под тежкото палещо слънце изглеждаше като излята от бронз. Държеше ножа. „Обземаше ме истинска тръпка да чувствам тяхното присъствие, да си седя тихичко пред тези неща и да си представям каква ужасна сила се таи в тях.“
Станах от стола, отидох до парапета и погледнах през борда. Бяха дошли по-близо, отколкото можех да видя преди, а една от тях се насочи направо към корабчето и прокара муцуната си по дължината на кила. Почувствах как буксирът потръпна, когато тя се отри в дървеното дъно.
Ким бършеше останалото по ножа след заточването масло, хвърли парцала върху бруса и стисна ножа. Отиде до парапета и погледна във водата, а когато си спомни за мен и вдигна поглед към ослепителното слънце, очите й се свиха като зелени прорези в бронзовото лице, изгледа ме за момент, преди да каже с отчетлив глас в неземната тишина:
— Ще усетя, ако той е там. Ще го позная.
После изви ръце зад гърба си, разкопча тюркоазения сутиен и го остави да падне. Издърпа бикините надолу по краката и издължените си тесни ходила, прехвърли се през парапета и цопна тихо във водата. Потъна до главата и след това издигна краката си до легнало положение, съвсем малко под повърхността, без да движи ръцете или дланите, само махаше с ходилата, за да се отдалечи от корабчето.