Акулите бяха черни като въглени, а тя — светлобронзова и, разбира се, много по-малка, но не изглеждаше така неестествена между тях, колкото си представях. Плуваше успоредно с телата им, когато те се приближиха със забавена скорост, за да разгледат това непознато същество.
Не се помръдвах. Сигурен съм, че не можех да мръдна. Тя държеше ножа зад гърба си, което ще рече под себе си, за да не блести на светлината и да привлича вниманието им, а когато си пое въздух, обърна се бавно и се гмурна. Последното, което видях, бе, че държи ножа пред себе си. После изчезна.
Страх пропълзя по тялото ми, сви скротума, стегна гърлото ми, докато наблюдавах тези зверове от сигурното убежище на корабчето. Страх от тях, разбира се, от големия им размер и примитивна смъртоносна сила, но страх и за нея. Внезапното й изчезване от погледа ми ме накара да изпитам вцепеняващо усещане за нещо изгубено, за ужасна заплаха, за убийство, там долу, където погледът не проникваше. Представях си пиршеството, последвало приближаването им, как извитите им челюсти се отварят, ръфат и опустошават.
Прекалено. Да, прекалено въображение. Е, добре тогава, да си върнем част от самообладанието и прочие. Сигурно е правила това и друг път, познава тези отвратителни същества от опит и сега само си играе с живота и смъртта, може би разиграва шоу заради мен, горда с манията си, позира с нея. Но даже и да е така, даже и да е така, скъпи приятелю, можеш да бъдеш убеден, че не му се наслаждавах.
„И после на повърхността изплува много кръв — голяма въртележка и после кръвта. Исусе! Беше красиво червено… Той беше прекрасен човек. Оцвети цялото море като флаг, като бойно знаме.“
Трябва да бяха изминали четиридесет и пет секунди, откакто се изгуби от погледа ми. Големите туловища още кръжаха бавно, вече не толкова близко до повърхността. Като че ли нещо отдолу ги привличаше, дългите им опашки се развяваха в прозрачната вода, около гладките им металнооцветени страни проблясваха мехурчета.
„Мислиш ли, че ще можеш да управляваш корабчето, ако се наложи?“
Слънцето бе увиснало над морето, изглаждаше го като с ютия, разливаше стопяващата си жега от хоризонт до хоризонт, а аз тук размишлявах върху тази лъскава прашинка и бях по-склонен от всякога да се моля.
Петдесет секунди, може би шестдесет — те кръжаха около дребното бронзово създание в дълбините.
„Този кораб не е мой. Аз го докарах и искам да съобщя за нещастен случай.“
Повече от минута. Тя стои долу вече повече от минута, дробовете й започват да изпитват нужда от кислород.
„Не направихте ли нищо да я спрете?“
„Какво можех да направя?“
„Могли сте да й поговорите, разбира се, да я разубедите. Могли сте да я спрете насила, ако е необходимо.“
„Тя беше отговорен за себе си пълнолетен човек със собствена воля.“
„Явно объркан пълнолетен човек, с намерение да се самоубие.“
„Откъде можем да знаем? Мисля, че е следвала своята карма.“
„Своята какво?“
„Своята карма.“
„Какво точно означава това?“
Внезапно раздвижване, ей там, една перка прорязва водата и проблясва на светлината. По някаква причина останалите кръжат по-нашироко. „Ох, за бога, няма ли да излезеш, измина вече минута и петнадесет секунди, минута и половина.“
„Какво е карма?“
„Свободно преведено, означава съдба. Предопределение. Следвала е своето предопределение. Разбирате ли, хората прекалено много се бъркат в живота на другите. Стигне ли се до такъв момент, не се проявяваме като закрилници на братята си.“
Бавно, много бавно, от дълбините започва да се появява по-дребна фигурка — създание от потъмняло злато с дълга, разпиляна отстрани коса. Главата й разкъса повърхността, последвана от тялото, извъртя се леко и застана като тапа отгоре. Слабост се разля в краката ми, дъхът излезе от гърдите и аз затворих очи срещу ослепителния блясък на морето.
„Дори тогава ли не се опитахте да я разубедите?“
„Не. Това беше нейното желание. Волята й. Самият аз понякога правя същото.“
„Плувате между акулите ли?“
„Не, но е също толкова опасно. Харесва ни да сме на ръба, разбирате ли? Обичаме да сме там.“
Огромните сиви фигури кръжаха, някои почти на повърхността, перките им я прорязваха от време на време като нож коприна; други бяха по-дълбоко, виждаха се само като тъмни сенки и там беше тя — двуногото женско създание, легнало между тях с обърнато към небето лице и затворени очи. Устните й се движеха, поемаше дълбоко въздух, за да поднови кислорода, който е използувала долу. Човешко същество с биография и двама починали родители, с някой друг любовник, с работа, която трябва да свърши, и живот, който да изживее или просто, ако го погледнеш по начина, по който природата гледа на това — хапка плът, малък пир за тях в обедната жега, почерпка в чест на живота.