Вълнението отново ни повдигна и аз погледнах към яхтата. Не беше помръднала. Залезът наближаваше и аз попитах:
— В пристанището ли ще се прибереш, след като ме вземат?
— Да. Сутринта имам три урока, първият от шест.
— Твоят кораб по-бърз ли е от онзи там?
Тя отвърна тихо:
— Мога да се погрижа за себе си, Ричард.
— Държиш ли пистолет на борда?
— Разбира се. — Тя пусна разнищеното въже и се изтегна назад. Светлината на залязващото слънце галеше малките й гърди. — Много е мило. Знаеш, че съм си играла с бомби, че съм работила тайно против мафията и видя какво правя с акулите, но все пак си склонен да мислиш за мен като за жена, нуждаеща се от закрила. Харесва ми.
— Предполагам, че това ме прави да изглеждам старомоден.
— Не, отива ти.
— Заминаваме за Насау — каза Ферис, — да се срещнем с Монк и още няколко човека.
Наблюдаваше ме непрекъснато с бледите си като шампанско очи, търсеше признаци на изнервяне, умора, объркване. Бях му разказал, че съм участвал в катастрофата. Когато излитахме, видяхме мафиотската лодка да виси на един кран до кея.
Туфексис сигурно мисли, че съм убит заедно с останалите, понеже никой не ме беше видял да излизам на брега, но да се разчита на това е рисковано, защото бяха поставили буксира под наблюдение — може и да са ме разпознали. Никога не съм виждал толкова солидни мерки за сигурност и за първи път бях доволен от тях. На смрачаване двама от хората на бюрото ме взеха в морето с покрит скутер и ме закараха от пристанището до летището с къса лимузина с оцветени стъкла, излязоха с нея на пистата и я насочиха към самолет „Чесна 500“. Не видях Ферис, докато не се качих на борда.
— Кога си ял за последен път?
— Преди няколко часа.
— Спа ли?
— Подремнах.
— Наранявания?
— Незначителни.
— Самочувствие?
— Много добро.
Защото имах тефтерчето от портфейла на Нико и то можеше да ни осигури достъп до Проктър. Дадох го на Ферис и той започна да разлепва страниците една от друга — беше се намокрило и след това изсъхнало.
— Един тип от мафията го използва, за да се обади на Проктър.
— В него ли е потърсил номера? На Проктър ли?
— Или номер, на който се е намирал Проктър по това време.
Той прегледа страниците внимателно. Част от мастилото се беше размила. Светлина обля тавана на самолета, когато направихме вираж над блестящия като брилянт Маями.
— Дж. Р. П. — каза Ферис, разкопча колана и стана от мястото си.
— По телефона ли ще се обаждаш? — попитах аз.
— Да.
— Направи ми една услуга тогава. Искам малка охрана за Ким Харвестър — можеш ли да уредиш това? Двама души.
— Кога?
Не попита защо — това можеше да почака. Не се заяде дребнаво. Това би означавало да отклони от задълженията им двама души, които да работят денонощно на смени, а от Лондон биха поискали наистина много добра обосновка за тази постъпка. Ферис знаеше, че ще трябва да поеме отговорността, и това беше едно от нещата, които ми харесваха в него: той се доверяваше на ръководения от него човек и не задаваше въпроси. Онзи дребен негодник Лоумън щеше да поиска формуляри в три екземпляра, изпратени от Лондон, съдържащи въпросник от десет листа, да изиска нотариална заверка и бог знае как бих могъл да го убедя да изцеди всичко това през мускулите на сфинктера си.
— Колкото можеш по-рано — отвърнах.
— Двама души на смени ли?
— Да. И ще им трябва лодка на разположение. Ще могат ли да използуват скутера?
— Да.
— Тя ще върне буксира в пристанището рано тази нощ; може да е тръгнала още когато ме взеха оттам. Пристан 19, мястото, където стреляха по мен. Много съм ти задължен.
Той отиде в кокпита отпред, а аз разхлабих връзките на обувките си, защото се бяха посвили след изсъхването. Ще трябва да си набавя нов чифт при първа възможност, понеже, ако не ти е абсолютно удобно на краката, това може да намали скоростта на бягане и би било фатално в случай, че нямаш друг изход.
Ферис се върна:
— Не се обадих направо на този номер. Наредих да издирят адреса.
— Най-вероятно това е Ривърсайд 1330 — казах аз.
— Може да бъде навсякъде.
Взимам си бележка. Агентът е склонен да вижда като в тунел колкото повече се задълбочава в мисията, докато оперативният му ръководител има по-общ поглед и вижда неща, които агентът може да пропусне.
— Не съм приемал повече инструкции — отвърнах след момент.
Забелязах го в очите му, когато споменах за Ривърсайд. Не изглеждаше успокоен. Не беше длъжен да ми вярва. Може да са ми налели още сублиминални инструкции с внушението да ги пазя в тайна.