Той не каза нищо.
— Напълно съм сигурен, че на кораба на Харвестър няма никаква електроника. Тя не можа да ми каже нищо повече за Матийсън Джъд. Разпитах я, а тя само повтори онова, което ми бе казала преди. — Той извади миниатюрен магнетофон и натисна един бутон. Докладът започваше. — Това означава, че е получила информацията при Проктър — същата, каквато получих и аз, когато отидох там онази нощ. Причината да искам охрана за нея е, че те още наблюдават корабчето и може да я хванат и да я принудят да им каже всичко, което знае за мен. Не е запозната с нищо съществено, но не искам да я разпитват хора като тях.
След малко той каза, без да ме поглежда:
— На какъв етап са личните отношения между теб и Харвестър?
— Изобщо не ти влиза в работата.
Той се поколеба за момент и после натисна бутона за връщане на лентата, после другия — за възпроизвеждане, нагласи лентата на „хора като тях“ и отново включи запис.
— Би трябвало да знаеш, че не позволявам на личните отношения да замъгляват разсъдъка ми по време на мисия.
— С изключение на онзи мъж, когото очисти в метрото преди три…
— Това не беше по време на мисия. Слушай… — Извъртях се в седалката, за да се обърна с лице към него. — Ако искаш да правиш въпрос за връзката ми с…
— Не искам — каза той и очите му ме смразиха.
— По кое време ще кацнем? — Мъчех се да завържа някакъв разговор, ако забелязваш, да намаля напрежението. Вбесяваше ме това, че не можеш и точка да спечелиш от този човек. Начинът, по който реагирах на въпроса за Харвестър, му бе казал точно каквото искаше да разбере.
— В седем, няколко минути по-рано или по-късно. — Продължи със същия тон: — На колко ти се размина в мафиотската лодка?
— Ох, за бога, възвърнах самообладанието си преди часове!
Трябва да се успокоя. Разбираш ли какво искам да кажа, приятелю? Той получи отговора. Не бях възвърнал самообладанието си още преди часове въпреки нежните грижи на Ким.
— Имаш ли настроение да докладваш още малко?
— Разбира се.
Той натисна отново на запис и аз му разказах за екзекуцията в мафиотската лодка, назовах имената, прецизирах времето, доколкото можех да си спомня точно.
— А тази Моник? — каза накрая Ферис. — Какво можеш да кажеш за нея?
— Не знам. Тя беше при Проктър онази вечер, когато отидох в жилището му, но не разменихме нищо повече от здрасти и довиждане — той ясно й показа, че иска да бъде сам по време на срещата. Обаче снощи на кея тя направи всичко възможно да убеди Нико, че е сбъркал човека. Направи всичко, което бе по силите й.
— Да се установи коя е тази Моник — изрече Ферис в микрофона, а после към мен: — Значи измъкна се с бележника. Нещо друго?
— Останах жив. — Отново трябваше да се обуздавам, бързо кипвах.
— Разбира се — отвърна той учтиво, — че бележникът може да ни помогне да открием Проктър. Разбира се, че дори и да не беше измъкнал нищо от този инцидент, животът на изпълнителя на „Баракуда“ е изключително ценен. Ние…
— Имаш Пурдом за резерва — прекъснах го.
Изрекох го много бързо и тонът ми беше сърдит. В момента, когато свърших, аз се стреснах, защото онова проклето нещо още се въртеше и беше записало ясно и безвъзвратно скрития ми досега страх: Пурдом е изпратен тук да следи мисията отблизо и в случай, че ме пречукат, да поеме изпълнението.
Изпотих се леко, нервите сгорещяваха кръвта ми. Не винаги е лесно да докладваш. Бъркат дълбоко в душата ти и я излагат за оглед под студената светлина.
Ферис проговори тихо, изражението в кехлибарените му очи беше сърдечно и откровено:
— Ако Пурдом бе определен за изпълнител на „Баракуда“, аз щях да откажа и ако някога се наложи да я продължи, ще поискам от Лондон да ме сменят като оперативен ръководител.
16.
Пробив
— Куилър — кимна той, — как си?
Кроудър.
— Достатъчно добре, сър. А вие?
— Съвсем добре.
На този етап от мисията, когато още нямаше сигурен достъп до обекта и от Лондон са изпратили шефа на „Сигнали“, без да предупреждават никого, нервите може да се поизпънат и аз вече търсех скрит смисъл в най-незначителната думичка.
Дали съм „съвсем добре“ не искаше да каже „като се изключи това, че оперативният агент е напреднал толкова малко, че изпращат тук шефа на «Сигнали» лично да попита какво става“?
Той беше последният, когото очаквах да срещна тук. Наблюдаваше ме с черните си очи, потънали дълбоко в скулите му, тънкото му тяло се бе затворило плътно в себе си, за да скрие всякакво изражение. При последната ни среща се бяхме сдърпали заради онзи нещастен дявол Фишер и нямах намерение да търпя разни глупости безропотно.