Очите му набързо огледаха състоянието на дрехите ми:
— Да поседнем ли, господа?
Тя дори не държеше ютия на борда: „Съжалявам, но аз само простирам всичко на слънцето.“
Кожа заскърца, когато заразместваха столовете. В стаята бяхме шестима: Ферис, Кроудър, Монк, един човек, когото не познавах, Пурдом и аз. Пурдом — тъмен, кокалест, мълчалив и кипящ от безплодна енергия. Долетял е тук, за да кацне на рамото ми като лешояд върху надгробен паметник, проклет да е. Нямах настроение, казвам ти, да ме чешат, където не трябва.
— Всичко е наред — изрече Ферис от съседния стол.
Нервите ми личаха и не можех да се понасям: това е страшно слаба защита. Снощи в онази лодка само се бях докоснал до вечността и нищо повече, още съм жив и, дявол да го вземе, крайно време е да влизам във форма.
— С господин Монк си се срещал, но с Тенч не си, нали?
Не бях го виждал преди: нисък, с вид на писарушка, очила, вътрешно напрегнат почти колкото Пурдом, само кимна в отговор на поздрава ни.
— Той е дошъл тук, за да ми помага — добави Кроудър, което, разбира се, можеше да означава всичко: той би могъл да е психиатър към бюрото, изпратен тук да провери състоянието ми, да забележи трепкат ли ми очите, дали се изпотявам, подобни неща — понякога ти правят подобни номера. Правят ги хора като Лоумън. Изпращат някого в оперативната зона да си каже мнението дали изпълнителят показва сериозно изхабяване и трябва ли да бъде отзован, преди да се скапе.
Обаче аз съм все още в добра форма, ръководител е Ферис, така че няма нужда от тези копелета. Ще трябва много да внимаваш — той сигурно не е нищо повече от специалист по шифрите, когото са изпратили да се грижи за кореспонденцията. Успокой дишането, отпусни ръцете, мисли спокойно няколко минути, укроти себелюбието си.
Стаята беше хубава, приятна, малко модерна, но не прекалено официална за предназначението си — намирахме се в кабинета на заместник-консула на Ийст стрийт. Нямаше други хора или поне не се виждаха — един човек от охраната ни беше въвел и си отиде. Повече ни охраняваха по пътя от летището насам — четирима души се бяха пръснали на разстояние, с издути якета, непрекъснато се озъртаха. Единият от тях се паникьоса, когато Ферис се отклони малко встрани от маршрута, за да настъпи един бръмбар. „Моля ви, повече не го правете“, но Ферис никога не се съобразява с такива неща. „Беше импулсивно“ — когато се смее, съска като сменяща кожата си змия, вече знаеш.
— Ще ми дадете ли малко време? — каза Кроудър и започна да прелиства страниците на тефтера.
Успях да укрия мислите си, но само за няколко секунди. Не ме свърташе на едно място, станах и започнах да се разхождам наоколо и да разглеждам картините на стената. Издърпах връзките си и свалих обувките. Тръгнах да обикалям бос — нямаш представа какво облекчение почувствах. Забелязах, че Ферис си записва нещо в бележника — „нови обувки“, предполагам, той не пропуска нищо.
Телефонът иззвъня. Тенч го вдигна още при първото издрънчаване и каза: „Да, но толкова ли е спешно“, после слуша в продължение на половина минута, накрая рече „добре“ и подаде слушалката на Кроудър.
— „Коктейл“, сър.
Бях забелязал това наименование на монитора, преди да напусна Лондон: изпълняваше я Джоует. Една от първите ни операции в Шри Ланка.
— Кога е станало?
Не можеш да отгатнеш нищо по тона на Кроудър — говори като адвокат, който чете завещание. Забелязах, че Ферис го гледа напрегнато.
— Какви са шансовете му?
Не биваше да чувам това. При Джоует е станала засечка и шансовете му не струват пукната пара, защото и човекът на пулта не знае как да му помогне, а никой не би безпокоил шефа — никой не би го потърсил през централата в Челтънхам, — когато той се намира в другото полукълбо и е зает с много важна мисия, освен ако на кантара не е заложен живот.
— При него ли е?
Ставаше въпрос за крайния продукт. Този нещастник е успял да се добере до последната фаза, получил е крайния продукт и е побягнал лудо към спасителния бряг на борда на някой самолет или с кола на „Херц“, или скрит под чувал с овес в случаен камион, но някой го е издал или пък е оставил следи подир себе си и сега се е свил в някоя телефонна кабина, обувките му са пълни с кръв, а душата му — с боязън от Бога; звъни в Лондон, подръпва нишката на живота да провери дали още я има, още ли е достатъчно здрава, за да го отведе у дома, да го отведе жив у дома…
— Уведомихте ли Халоус?
Казвам ти, че не биваше да слушам това, не би могло да се нарече ободрително, нали? Имам предвид обстоятелството, че Халоус е човекът, когото изпращат, щом се налага изключително бързо да се направи нещо, по лично мое мнение, не като последен опит да се помогне на изпълнителя, а като жест на загриженост, за да може да се напише в окончателния доклад, че са се опитали, че поне са направили усилие.