— Кой е пациентът?
— Това е доктор Хорнби — каза Ферис.
Проклетите доктори. Сигурно го е повикал. Издърпах ризата си нагоре и Хорнби се приближи, огледа превръзката и започна да я разхлабва.
Тенч ме попита искам ли да ме свърже с „Нюзбрейк“.
— Да, искам да оставя съобщение на Ерика Кембридж.
— Много любезно от ваша страна, че се отзовахте — каза Ферис и хвърли поглед на раната.
— Нямах работа, поправях си въдицата. Ножът чист ли беше, или мръсен?
— Бих казал чист.
— Жена ли е направила тези шевове?
— Да.
— Така си и мислех. Чудесно зашито. Медицинска сестра ли е?
— Да.
— Подценяват ги, да знаете.
— Ще се радва да се запознае с вас.
„Добър вечер. Аз съм Ерика Кембридж, а ето и моето мнение.“ Виолетовите очи, брилянтната усмивка. Размества листовете хартия. „Изглежда, вчера в Ню Хемпшир за първи път сенаторът Джъд се беше поддал на натиска на онези от предизборния му екип, които се опитват да го убедят…“
— Свързах се с „Нюзбрейк“, сър. Нейното предаване.
Взех слушалката.
— С кого разговарям?
— Бени.
„… както се изрази Джош Уайнбърг от «Поуст», за да се противопостави на сериозния и донякъде церемониален подход към въпроса за изборите от страна на кандидата от Републиканската партия. Но по мое мнение, дами и господа…“
Стори ми се, че изглеждаше мъничко нервна. Съвсем мъничко.
— Бени, обажда се Ричард Кийс. Помоли, ако обичаш, госпожица Кембридж да ми позвъни по телефона веднага щом свърши предаването. Може да ме намери на…
— Тя не е тук, господин Кийс.
— Тази нощ ли е записала предаването?
— Точно така.
— Слушай, ако случайно се обади, дай й този номер.
— Потърсете ме след четири дни — каза Хорнби. — Ето картичката ми.
„… уважението и респекта си към електората. Ето защо това, което се случи вчера в Ню Хемпшир, не беше изиграно по предварителен сценарий, а действителност. Сигурна съм, че някои от вас са били там.“
Благодарих на Хорнби и загащих ризата си. Срещнала ли се е с Проктър на яхтата? Това би могло да я направи нервна. Мъничко нервна. Ако, разбира се, не е излъгала и не е знаела предварително, че той е там.
Позвъних в апартамента й.
— Не е вкъщи, господин Кийс, съжалявам.
— Знаете ли къде мога да я открия?
— Току-що излезе, не знам нищо повече.
Издиктувах двата номера, на които може да ме намери, и Ферис вдигна другия телефон, а Монк му каза:
— Попитай хората си дали не са я видели да слиза от яхтата.
— Вярно бе! — Тонът му беше язвителен. Ферис става докачлив, когато хората се отнасят с него, сякаш не може да мисли нормално.
— Тази жена ни трябва — каза Кроудър. — Много ни трябва.
— Да — потвърдих аз.
Вече всички се чувствахме като на тръни, особено Пурдом. Снощи, когато се разделяхме в „Кругър Драг“, тя ми каза, че е много важно да се срещнем пак възможно по-скоро, а оттогава насам беше ходила на Ривърсайд 1330, после на яхтата и ако още иска да разговаря с мен, би могла да ми даде доказателствата, необходими да вкараме „Баракуда“ направо в завършващата фаза.
— Тя е новият обект на мисията — каза Кроудър. Слабото му тяло се сгуши в дрехите, мрачната глава потъна между раменете, черните като въглени очи се взираха в мен, за да видят дали съм разбрал какво огромно значение е придобила изведнъж Кембридж за всички нас.
— Ако се съгласи да ни помогне — казах аз.
— Ще направим всичко възможно да я убедим.
През съзнанието ми прелетя гледката на голостенна, студена, светла стая за разпити, предизвикана от думата „убедим“. Естествено, той нямаше предвид това. Ние ще подходим към Ерика Кембридж, ако можем, с цивилизовани призиви и увещания, подобаващи на джентълмени като нас.
— В колко часа е станало това? — Ферис говореше по телефона.
— Казваш, че има телохранител? — попита ме Кроудър.
— Снощи имаше един.
— Трябват ми двама души — продължи Ферис — за сградата на „Нюзбрейк“ — отпред и отзад, освен това искам да се оглеждате за лимузината й. Знаете номера. Ако бъде забелязана където и да е и по което и да е време, искам да ми съобщите незабавно и да не я изпускате от очи. Това е…
— Ферис — каза Кроудър.
— Изчакай! — Той погледна към него.
— Кажи им, ако няма телохранител около нея, да й осигурят охрана.
Ферис повтори нареждането и наблегна, че това е изключително спешно. Затвори телефона, всички станахме и Монк каза:
— Не губете никакво време.
Завързах си обувките, Пурдом отвори вратата и тръгнахме да излизаме, когато единият от телефоните иззвъня.