Върнах се и вдигнах слушалката.
— Моля ви, търся господин Кийс.
— На телефона.
— Обажда се Ерика Кембридж. — Гласът й беше тих и настоятелен. — Говоря от лимузината. Предадоха ми вашето съобщение. Защо не ми се обадихте? Чаках ви до обяд.
— Бях възпрепятстван. — Всички ме зяпнаха и аз кимнах бавно. — Къде можем да се срещнем?
— На път съм за коктейла в яхтклуба. Дават го в чест на сенатора Джъд — по тази причина трябваше да запиша предаването си тази вечер. Имахте ли възможност да го видите?
— Бях на една среща.
— Жалко, че сте го пропуснали. Някои от нещата, които казах, бяха малко по-различни. Вече много неща са различни, господин Кийс. Искам да ви ги кажа. Можете ли да дойдете на коктейла? В момента сте в Насау, нали?
Разбрала е по номера.
— Трябва да се срещнем някъде на по-спокойно място от яхтклуба.
— По-късно. Вижте, ако е възможно да дойдете тук преди полунощ, да речем, трябва да го направите. Този коктейл е по повод кампанията и ще продължи до сутринта. Има един човек, с когото искам да ви срещна. Ще го задържа тук колкото мога по-дълго. Вярвам, че няма да е трудно — пада си по мен.
— Как се казва?
— Стилус фон Бринкерхоф.
— Мога да се срещна с него някъде насаме.
— Трябва да стане, без да прави впечатление, като случайно запознанство. — Кратка пауза и понеже не казах нищо, тя продължи: — За вас е наистина много важно да се срещнете с него, господин Кийс. Освен това има някои неща, които трябва да ви кажа. Едното е, че вече няма нужда да търсите Джордж Проктър. Разбирате ли за какво говоря?
Не ми хареса припряността, която бе започнала да ми налага. Може би се дължи на нерви — резултат от очакването, преди „Баракуда“ да бъде насочена стремглаво към нова фаза.
— Чуйте, трябва да взема едни хора, които ще дойдат с мен, и ще бъде неудобно да говоря пред тях. Не разполагам с повече от минута. Ще оставя покана за вас на рецепцията в яхтклуба. Можете да я потърсите там. Влиза се с черни вратовръзки. Господин Кийс, просто не можете да оцените колко е важно за вас да присъствате там тази нощ. Трябва само да ми се доверите.
Линията прекъсна и аз оставих слушалката.
— Кембридж ли беше? — попита Кроудър.
— Да. — Предадох му всичко дословно.
— Как ти се струва? — Това беше Ферис, който проговори, преди да е успял някой друг. Градацията на ранговете тук започваше от Монк, през Кроудър, Ферис и стигаше до мен, но Ферис е мой оперативен ръководител, мисията е в ход и единствено негово неприкосновено задължение е да направлява своя агент, което той съвсем ясно искаше да покаже.
— Не мислиш ли, че тя използва доста очевиден натиск?
— Когато ти каза, че трябва да й се довериш, не изглеждаше ли обидена или ядосана?
— Не, стараеше се да ме убеди.
— Не звучеше ли фалшиво?
Искаше да каже нехарактерно за нея.
— Виждал съм я само веднъж.
Кроудър се намеси:
— Можеш ли да прецениш какви са шансовете?
— Да не би да е клопка ли?
— Да.
Пурдом беше започнал да почуква върховете на пръстите си, не вдигаше шум, тихичко, без да съзнава, че го прави. Предпочитах да спре.
— Въпросът е там — отговорих, — че положихме много усилия да остана скрит след снощното приключение с мафията, а ако отида там, ще излезем съвсем наяве.
Монк шеташе из стаята, спря и каза с наклонена на една страна глава:
— Хайде да опитаме така: колко мислиш, че можеш да научиш, ако се срещнеш с нея на коктейла?
— Много, ако не ме подвежда. Ако не е капан.
Започвах да чувствам лек хлад. И друг път съм влизал в капани, като веднъж или два пъти знаех какво правя, но те бяха такива, че имаш възможност да предприемеш нещо много бързо или много смъртоносно, имаш шанса да се измъкнеш с онова, за което си влязъл, с продукта — с някаква информация или да завлечеш някого обратно в базата за разпит, или да откраднеш документи, снимки, записи. Не възразявам да поема риск, стига да е пресметнат, да си струва, но проблемът, който имахме сега, беше, че не можехме да кажем какви са перспективите, заслужава ли си или не, оправдано ли е да се намъкна в яхтклуба и да чуя, някъде далеч в дълбините на съзнанието си, изскърцването на панта, затварянето на железни врати и заглъхването на ехото в мрака.
— Ферис? — Това беше Кроудър. Очакваше решение от оперативния — ръководител. От човека, който познава обстановката по-добре от когото и да било, който познава изпълнителя и възможностите му, както и това, което той не е в състояние да направи и което не може да бъде поискано от него.
— Ако влезеш вътре — обърна се той направо към мен, — ще разчиташ на всички подкрепления, които можем да съберем. Петнадесет или двадесет души.