Разбираш, че поддържа настроението. Знае си работата този Ферис.
Приземяваме се в 11:57. Спуснахме се над мачтите в яхтеното пристанище, наклонихме се леко, когато пилотът намали рязко тягата, зави на няколко градуса и кацна внимателно върху плазовете. Яхтклубът е много приятна сграда, както можеш да предположиш — светлочервени тухли и бели рамки на прозорците, козирка с колони и зелени морави. Хора стоят по балконите с напитки в ръцете; жените — в дълги разноцветни рокли. Ако искаш да знаеш, не си падам особено по коктейлите, защото не можеш да чуеш какво говорят хората всред цялата дандания, което не е кой знае колко важно, но тук-там трябва да отговориш нещо от учтивост. Ферис отвори вратата, скочи на площадката и се спря да ме изчака. В последния момент ме налегнаха опасения, когато го последвах, приведен под витлото, и вече забелязах някои от хората му недалеч от нас. Единият беше онзи, който ме качи в таксито на кея преди два дни, когато изгоря бараката. Свестни хора, добре обучени — успокоително наистина.
Затръшнах вратата на хеликоптера, обърнах се и застанах с лице към сградата, прощавайки се с прикритието, което ми осигуряваха, откакто ме взеха от буксира предната нощ. Отнесе го вятърът. Мафията ми бе издала смъртна присъда, снимката ми е раздадена на хората на Туфексис, а сигурно някои от тях са тук тази вечер. Почувствах рязко завихряне на въздуха, онова проклето нещо избръмча в мозъка ми и после всичко приключи — отново се владеех.
— Осемнадесет човека — каза Ферис, — личната ти малка армия.
Докосна ме по лакътя и се отдалечи, а аз закрачих по настланата с плочки пътека между гъстите мушката, без да бързам, защото вече бях тук, а по всичко личеше, че коктейлът нямаше да свърши скоро. На паркинга от лявата ми страна имаше множество лъскави черни лимузини, около тях стояха шофьори и двама от нашите хора в близост до портала от ковано желязо. Не знам точно какви разпореждания е дал Кроудър за тази нощ, но едва ли би разположил в района толкова охрана, за да изглеждат нещата по-весели. Предполагам, че ги е инструктирал да се озъртат за някоя движеща се ръка с пистолет и да ме защитят навреме с изстрел на месо. Те би трябвало да носят в себе си официални разрешителни за телохранители, за да не се вдига шум, ако полицията се поинтересува какво става: това си беше нормална практика в бюрото.
Кожата започваше да ме сърби, защото топлата нощ загряваше тефлона, който носех под вечерното сако. Хора пресичаха площадката, запътени към паркинга. Наоколо се въртяха само половин дузина полицаи, което ми даде основания да мисля, че сенаторът Джъд си е отишъл вече — беше полунощ. Ако още беше тук, те щяха да са петдесет.
Обаче наоколо стояха множество други хора, повечето в сини костюми от шевиот. Тази вечер сигурно има доста гости от висшите среди, прицел за политическите активисти и особняците.
— Здравейте! Мога ли да ви помогна?
Брилянтна усмивка, малък корсаж от карамфили, оголено рамо — типично маце от Флорида.
— Трябва да има оставена покана за мен. Ричард Кийс.
Името на лицето от снимката. Би трябвало да знаят и името ми. За да няма тън-мън естествено. От друга страна…
— Разбира се, господин Кийс, ето я. Съжалявам, че изпуснахте сенатора.
— Добре ли се представи?
— Ооо… — Очите й грееха, загледани в небесата. Всеки хормон в стройното й наперено тяло бе готов да гласува за Златното момче.
От друга страна, не е лесно в такава навалица да се произведе изстрел и да се измъкнеш между всичките шофьори, полицаи и телохранители, гъмжащи наоколо, а още по-малко да се пусне автоматичен откос от „Узи“: това ще привлече още повече внимание и преди да са стигнали до колата, полицаите ще ги повалят със залп. Търси утеха, приятелю, търси я във всичко възможно.
— Наслаждавайте се на каквото е останало, господин Кийс.
Усмивката заслепяваше, корсажът потрепваше леко с езика на тялото. На каквото е останало от какво, мъничко сладурче? От живота ми ли имаш предвид?
— Шампанско, сър?
— Благодаря.
Изглеждах много елегантно във взетите назаем труфила, с чаша в ръка, а истината се криеше под копринените ревери — кожата ме сърбеше под тефлона, непробиваем от каквото и да е освен от бронебойни куршуми, но ако са професионалисти, те ще стрелят в главата.
„ЩЕ УСПЕЕШ, МАТИЙСЪН!“ — изписано с огромни златни букви върху знаме, провесено над подиума, където свиреше оркестърът. Около дузина двойки все още бяха на дансинга, обувките им се мотаеха из разноцветни гирлянди. Двама келнери бяха коленичили и почистваха килима, върху който се бе разбила чаша. Трима японци разговаряха помежду си до един от високите прозорци с бяла дограма. И Ерика Кембридж.