— Е, здравейте, господин Кийс.
Дребничка, спокойна, в изцяло бяла рокля с ламен колан, ламени обувки, виолетовите очи ме гледат и усмивката грейна специално за случая.
— Изглеждате зашеметяващо. — Така си беше.
— Благодаря. Сега ли пристигате?
— Да.
— Сам ли дойдохте?
— Да.
— Значи не сте видели Матийсън.
— Чух, че се е представил много добре.
— Той е… — Погледна встрани, после обратно към мен. — Имам да ви казвам много неща. Защо не излезем отвън на по-тихо?
— Там е като в турска баня. — Поведох я към сплетените бели арки срещуположно на прозорците и подадох чашата си на един келнер. — Дойдох тук възможно най-бързо.
Плющящият звук на витло се смеси с музиката, когато кацна още един хеликоптер. „Кроудър ще ни последва“ — беше казал Ферис. Или пък е дошъл да прибере някой от гостите.
— Стилус не можа да остане — каза Ерика. — Трябваше да се връща.
Намерихме един диван със синя дамаска и бели ширити, където беше достатъчно тихо за разговор. Имаше забравена чанта от брокат.
— Да се връща на „Контеса“ ли? — Говорех за Стилус фон Бринкерхоф.
Погледна ме остро:
— Добре сте информиран, господин Кийс.
— Собственото ми име е Ричард. Съжалявам, че го изпуснах.
— Какво знаете за него?
— Казахте, че имате да ми съобщите много неща.
— Госпожо, това вашата чанта ли е?
— О, господи, щях да се побъркам. Страшно ви благодаря… вие сте Ерика Кембридж! Аз съм направо влюбена във вашето предаване!
— Благодаря.
— Е, аз… ви прекъснах.
— Къде е Проктър? — попитах, когато жената си отиде.
Тя отново изглеждаше изненадана, предпазлива. Човек не помни всичко, но мисля, че никога не съм виждал толкова изплашена жена. Личеше дори под грима, толкова близо до предела.
— Не съм го виждала — отвърна ми тя.
— Но той е на „Контеса“.
Реакция след реакция. Започнах да се страхувам, че всичко, което има да ми каже, вече ни беше известно.
— Струва ми се, вече споменах господин… Ричард, че нямам на кого да се облегна, да се доверя истински. Аз… изживяла съм живота си, като се противопоставям на хората. Поне такава репутация съм си създала. Тогава защо да вярвам на вас? Защо да ви се доверявам?
— Няма основателна причина. Дори не ме познавате.
— Не правите нещата по-лесни за себе си.
Напротив.
— Не съм ви молил да ми вярвате, Ерика. Не е задължително. Но ако искате да гарантирам, че няма да разгласявам онова, което имате да ми кажете, без ваше разрешение, мога да ви дам думата си.
— Колко струва тя? Извинете, не е много…
— Желязна е. Готова ли сте да разговаряте с моите хора?
— Кои са те?
— Служители на британското правителство.
Ръцете й отново бяха неспокойни, каквито бяха и когато седяхме на масата в „Кругър Драг“. Поправям се — под грима нямаше страх. Ужас. Ужас от това, което знаеше, което е разбрала за Уест Ривърсайд Уей 1330 и на борда на „Контеса“.
— Британското правителство е замесено — каза тя. — Целият свят е замесен. Аз…
— Вижте, ако искате да се срещнете с моите хора, ще го уредя. Сигурно ще имате повече доверие в тях, отколкото само на един непознат. Те са доста по-висшестоящи от мен.
Това си беше чисто измъкване, но имаше логика. Ако е готова да разговаря с Ферис, Кроудър или Монк, аз мога да се оттегля и да се прибера вкъщи с цяла кожа, а в архива да бъде записано: „Мисията приключена, изпълнителят докладвал“ — защото, ако тази жена притежава нужната ни информация, не ми остава друго, освен да приключа с „Баракуда“. Тя е новата ни цел и аз се намирам само на крачка от предаването й.
— Дали съм съгласна да се срещна с вашите хора или не, аз съм решила да се обърна към Министерството на външните работи. — Движеше лакирания си във виолетово нокът по белия ширит, не можеше да седи спокойно. — След това те ще трябва да се консултират с президента, а той от своя страна да реши дали да повика на среща посланиците на двете ни страни. Но не знам, Ричард, цялата тази работа е… — махна с ръка — … отива твърде далече. Ето какво ме плаши: искам да помогна на сенатора Джъд да влезе в Белия дом и на практика вече му помагам, но след като научих това, което знам, не съм сигурна дали не върша най-опасното нещо, което бих могла да направя. За всички. За Съединените щати и целия свят.
Не отвърнах нищо.
— Сигурна съм, че отиде в тази посока, Саймън. — Бурен смях. От многото шампанско. — Той каза мъжката тоалетна. — Отминаха с несигурна стъпка, хванати ръка за ръка. — А къде е Нанси?