— Да се надяваме, че не е в мъжката тоалетна! — Още смях.
— Ричард, има няколко човека, с които трябва да разговарям, преди да си тръгна. Не по този въпрос. Да се срещнем на площадката пред входа след петнадесет минути. Ще отидем в моя апартамент и ще ви покажа за какво става дума. Има всичко черно на бяло, дубликат. Разбирате ли какво казвам? Цял доклад, разбирате ли?
Продуктът. Мисията приключена.
Освен ако не е капан.
Нямах представа доколко е добра като актриса. Не можех да разбера дали уплахата в тази жена, чувството за ужас не се коренят в съзнанието, че й предстои да направи това, за което са я инструктирали, докато е била на „Контеса“: да поведе един човек към смъртта му. На тази яхта е бил и Проктър. Това трябва да се има предвид, защото вчера той беше поискал от Коза Ностра да ми издадат смъртна присъда и за малко да я изпълнят.
„Не отивай с нея!“
„Прав си.“
— Трябва да знам нещо повече — казах аз.
— Не е възможно да разговаряме сега. Поканих ви да дойдете, за да се срещнете с този човек, а не да обсъждаме това, което знам. Апартаментът ми се охранява и ще бъдете напълно…
— Свикнал съм сам да се грижа за сигурността си. Затова искам да чуя нещо повече.
Оглеждаше се непрекъснато, сякаш я преследват:
— Но на такова оживено място…
— На практика е съвсем уединено. В стените няма микрофони. Кажете ми основното. Трябва да знам доколко сериозни са нещата. — Дали наистина са достатъчно сериозни, че да ме подтикнат да отида в апартамента й.
Тя отново се огледа, потисната, изплашена. С такова впечатление останах.
— Е, добре — започна тя след кратко мълчание, — слушайте. — Облегна се назад към стената, върху която имаше голямо пано, изобразяващо наклонени към бурно море платна, обкръжени от пръски вода. Продължи тихо: — Казах ви, че има планове за купуването на Америка със сенатора Джъд като основна фигура. Вече знам повече за тях. На борда на „Контеса“ се намира една групировка, нарекла себе си „Тръст“ — страхотно мощна, ужасяващо влиятелна в световните отношения. В нея са хора като корабния магнат Апостолос Симитис, лорда на Ийстлей — Джоплин, който владее повече от половината минерални залежи на Южна Африка; Такао Сакамото — водещ индустриалец в Япония. Може би не сте чували за тези хора, но…
— Не…
— Тогава знайте го от мен — те са кукловодите зад кулисите на световните финанси. Личности като Стилус фон Бринкерхоф — швейцарския банкер, човека, с когото се надявах да ви срещна тази вечер. Те… — Тя прекъсна, понеже някой минаваше под арките към стаите за почивка на около четири-пет метра от нас. След малко продължи: — Боже мой, толкова е опасно да се разговаря на такова място. Искахте същината и я получихте, Ричард. Тези хора имат намерение да купят Америка и да се спазарят с руснаците. Зад афиширания интерес в окончателното и трайно помирение между народите те планират създаването на едно световно правителство за целия свят, зад чиято публична фасада ще могат да упражняват личната си власт. За да отговорят на необходимостта от огромно преустройство на обществото, те предвиждат тронът да бъде в Москва.
Наблюдаваше ме за реакция, но не видя такава. Обаче чувствах, че пулсът ми е ускорен. Значи ще си струва да поема риска и да отида в апартамента й, защото едва ли съчиняваше: в разказа звучеше страховита нота на достоверност.
— Ще отидем там поотделно — казах аз.
— В моя апартамент ли?
— Да.
— Моята лимузина е тук. Можем да разговаряме…
— Не. От съображения за сигурност.
— За вашата или моята?
Това, изглежда, я разтревожи.
— На двамата.
Моята, ако историята е клопка. За нейната — да не бъде улучена вместо мен, ако отвън започнат да стрелят. В такава нощ не бива да се осланяме на късмета си.
— Добре. Имате ли адреса ми?
— Дадохте ми визитната си картичка.
Тя стана и приглади ламения колан.
— До четиридесет и пет минути ще бъда там, зависи от движението. Сам ли ще дойдете?
— Разбира се.
Напусна ме.
„Устройва ми капан.“
„Тя ти устройва капан.“
„Вероятно.“
„Това е капан, знаеш го.“
„Вероятно.“
„Не отивай там. Не бъди такъв…“
„Ох, млъквай, за бога! Знам какво правя.“
„Това е капан, това е капан, това е…“
„Млък!“
Жалко дребно хленчещо същество, изплашено от собствената си сянка. Един от тях стоеше оттатък до френския прозорец. Беше там още когато влязох. Друг бе застанал до входа и говореше с момиче, правеха си лаф — добро прикритие. Още един се намираше на дансинга, захласнат или поне привидно захласнат, докато видя знака ми, незабавно каза нещо на момичето и то бързо се разсмя. Казал й е, предполагам, че ако не отиде в скоро време да си изцеди бъбреците, ще стане беля, защото идваше към мъжката тоалетна. Върнах се обратно под арките и го засякох в коридора — дребничък, слабоват мъж с очила; не би го погледнал втори път, ако не си забелязал очите му — студени като очите на влечуго. Точно такъв тип хора обичам да виждам, когато имат за задача да ме държат възможно по-далече от времето, когато ще легна изпънат върху плочата в моргата, покрит с чаршаф и вонящ на формалин. „Капан е!“ „Ох, я се разкарай!“