— Виждал ли си Лукас? — попита ме той.
— Не, но видях Болдуин. Искам следното: тя си заминава оттук след около петнадесет минути, ще й отнеме още тридесет, докато стигне до апартамента си. Ето адреса. Аз…
— Знам адреса.
— Аз отивам до бара и ще чакам, докато я видя да излиза. Искам да я проследите. Наблюдавайте я дали не прави някакъв знак и ако направи, искам да забележите кой го получава и какво предприема, къде отива; ако…
— Нормална процедура — прекъсна ме той.
Докачливо копеле, същият като Ферис — веднага се нацупват, щом си помислят, че им казваш как да си вършат работата, но това ми хареса, защото само истинските професионалисти са толкова горди, а тази нощ исках да имам истински професионалисти около себе си, приятелю, не по-лоши от Касиус Клей.
— Каквото и да става, ще я последвам до апартамента й, все едно че нищо не съм разбрал и ако видите, че ви се отваря много работа, направете точно толкова, колкото е необходимо, включително и със смъртоносна сила — имате ли разрешение от шефа на „Сигнали“ за това?
— Да.
— Какво сте ми приготвили навън? Нещо с тъмни стъкла ли?
— Да. Една лимузина.
— Ще седна отзад. В случай, че…
— Само да не кажеш на Нанси, нали ме разбираш?
— Да не мисли, че не спиш с чужди?
— Точ… точно това си мисли.
Приглушен смях, гласовете им затихнаха.
— В случай, че стигна до апартамента й без отклонения, в момента, когато слизам от колата, ще ми е нужно максималното прикритие, което можете да осигурите. Колко човека има сега около апартамента й?
— Четирима. Кросби, Мейс…
— Ти къде ще бъдеш?
— Ще следвам лимузината ти. През две коли. Черна хонда-купе с флоридска регистрация.
— Добре, когато… — Прекъснах, за да го оставя да се съсредоточи върху двамата мъже до рецепцията. Той извърна глава на сантиметър и получи знак от човека до пердетата, който си чоплеше ноктите.
— Не са опасни.
— Виждал ли си сицилианци тук?
— Девет. Не са те видели. Поне не така, че да те познаят.
— Къде са?
— Навън са петима, двама от които на паркинга. Останалите са тук, вътре — ей онзи там, другият — в далечната страна, с широкия колан, онези двамата до бара.
Искаше да каже, че ги е виждал преди или че някой друг от охраната ми тази вечер ги е виждал и са ги разпознали. Можеше да има още дузина или сто — те също имат право да гласуват, имат политически възгледи, похапват бисквити, фъшкии, налитат върху тебе, целят се в главата, кървави отломки от кост се разлитат от мястото, през което куршумът излиза от черепа. „Излагаш се на риск, пак играеш на руска рулетка, ти…“
„Ох, изчезвай, за бога!“
— Щом ме видиш да излизам от колата, искам лично да ми дадеш знак дали считаш, че мога да вляза в сградата. Ти се казваш Худ, нали?
— Да.
Виждал съм го по-рано, в Северна Африка. Лоумън го беше изпратил в „Танго“. Направи ми впечатление: умееше да шофира, знаеше как да надделее над някого, как да не вдига шум, да не задава въпроси. Няма да се изненадам, ако го изпратят в Норфък да се обучава за детектив, ако поживее достатъчно дълго, макар че за „войската“, както знаеш, това е до известна степен въпрос на късмет. Виж какво стана с онзи, когото докопаха снощи на Ривърсайд Уей.
— Добре — казах аз, — кажи на някого да приближи колата ми така, че да се вижда нейната лимузина. Тя…
— Погрижили сме се за това. Твоята е от западната страна, на три реда от портала и на пет коли от централната алея. Нейната е от същата страна, на два реда от портала и шестата от алеята. Празните места се броят като коли, защото сега там има доста движение, хората още си отиват. Шофьорът те чака там, казва се Тредър. По-добре е да се изнизвам.
Разхождах се из залата, като гледах, когато е възможно, да стоя зад хора, и търсех Ерика. След десет минути тя мина под една от арките с някакъв мъж, погълнати в разговор. Не бях го виждал преди. Худ го наблюдаваше от бара. Отново се размърдах, този път в посока към рецепцията, и бях навън по същото време, когато тя прекоси входната площадка. Още разговаряше с човека, слушаше го, нито се усмихваше, нито се държеше официално, а когато се разделиха, тя просто се обърна и се върна вътре.