Мисълта за това ме накара отново да потръпна.
— Почакай — казах на Ферис. — Тредър, на какво разстояние сме от тайната квартира?
Той полуизвърна глава.
— На десет минути или малко повече.
— Не се доближавай повече. Продължавай да се движиш, но недей да се въртиш в този район.
— Разбрано. — Забелязах го, че наднича във външните огледала.
— Худ с нас ли е?
— Две коли по-назад.
Електронният часовник показваше 12:41.
Заговорих на Ферис:
— Сигурно е взела този доклад без тяхно знание — не биха й го дали. Вероятно е имало няколко копия и не са разбрали, че този екземпляр липсва, докато тя не ми се обади в Насау по подслушваната линия. Тогава е научил Проктър.
— Обсъдихме този вариант. — Тонът му още беше остър. Чувал съм го по време на „Мандарин“, „Северно сияние“, когато мисията опасно излиза от коловоза. Тази нощ той не се гневеше на Проктър. Гневеше се на себе си, защото е допуснал това да стане; на собствената си некомпетентност, както често правят компетентните хора, щом някое колелце засече. — Обмислихме също и възможността Стилус фон Бринкерхоф да й е дал копие от доклада. Тази вечер той беше на тържеството.
— Възможно е. Тя каза, че си пада по нея.
— Склонен съм да вярвам, че повечето мъже си падат.
— Къде е Фон Бринкерхоф сега? — попитах го аз. — Може би ще успеем да го открием.
— Следим дали няма да вземе скутера обратно към „Контеса“. Монк направи предположение, че ако Кембридж е искала да се срещнеш с Фон Бринкерхоф, то той е бил готов да се оттегли от проекта или може би да разкрие „Тръста“. Изпратихме един човек да го чака на кей 19 и да предложи извиненията ти, че не си отишъл навреме, за да го срещнеш в яхтклуба тази вечер и да види какво ще каже той; дали е готов да доведе нещата докрай.
Тредър премина на жълта през един светофар и надникна в лявото странично огледало.
— Една корвета се е залепила за нас — каза той. — Опитвам се да се откача.
— Непосредствено зад нас ли е?
— Не, има един буик, но корветата се опитва да го отстрани от пътя.
Седиш си в даден момент удобничко в разкошно обзаведена лимузина с телефон в ръката и шкаф за напитки пред тебе, дебел килим под официалните обувки и изведнъж в следващия момент осъзнаваш, че си се превърнал в жадувана плячка за някой ловец, който те преследва изкъсо и желае смъртта ти. Осъзнаваш също, че нямаш никаква надежда да му избягаш, колкото и да бързаш. Контрастът между тези два момента е толкова рязък, че парализира мисълта. Животът мигновено изгубва цивилизованата си маска и се оказваш в друг свят. Преобразяваш се в различно същество — босо, превито върху твърдата земя с настръхнала козина по врата и оголени зъби, а ужасът циркулира в кръвта като студен огън.
Проктър отново се намира в града. Дошъл е тук, за да си върне онзи материал. Помолил е Туфексис да направи удара с Кембридж, знаел е, че изпълнителят на „Баракуда“ е на крачка от разгадаването на неговата операция, че ще бъда на тържеството в яхтклуба, понеже е подслушвал телефона на Ерика, но не е поискал от Туфексис да убие и мен, защото предпочита да го стори самият той.
Въпросът се бе превърнал в личен. Срещата ми с него в деня, когато пристигнах в този град, го бе принудила да напусне апартамента си и го бе прогонила в нелегалност. Използвал е връзките си с мафията, убедил е Туфексис да ми издаде присъда и на два пъти се опитаха да я изпълнят, но аз все още съм жив и представлявам заплаха за него, а това е наранило гордостта му и е поискал от разбойниците на Туфексис да се въздържат тази нощ, защото желае лично той да извърши това убийство.
Светлини се люлееха в огледалата, но от този ъгъл не можех да видя това, което виждаше Тредър.
— Искам постоянно да ме държиш в течение какво става отзад.
— Буикът изостана. Мисля, че се изплаши.
— Корветата непосредствено зад нас ли е?
— Да. Плътно.
— Ферис — казах в слушалката, — на телефона ли си още?
— Да.
— Движим се на север по Двадесет и второ авеню и пресичаме „Коръл Уей“. Струва ми се, че Проктър е плътно зад нас. — Оставих го да асимилира това, докато кажа нещо на Тредър, после пак заговорих в телефона: — Той е в черна корвета с номера от Флорида. Разбра ли ме?
— Да, ще видя какво мога да направя.
— Благодаря. Имаш ли втори телефон?
— Да.
— Тогава не затваряй този.
Каза, че няма да го затваря.
Проблясвалия по тапицерията на тавана — бързи и ритмични. Проктър ни даваше знак да спрем.
— Тредър, къде е Худ?
— След корветата, а зад хондата му има червена мазда.
Ама че парад! Проктър плътно зад нас, а в маздата зад Худ главорез на Туфексис. Насрещното движение беше сравнително рехаво — баровете още работеха. Този град не заспива. Проктър продължаваше да превключва светлините, което беше разумно от негова страна, защото не искаше да вдига шум и да привлича вниманието — никой от нас не желаеше да се среща с полицията. Щеше да е много приятно, ако кажа на Тредър да лепне лапата си на клаксона и да я държи там, докато ни засече някоя патрулна кола — „Полицай, този досадник зад нас иска да ме очисти, моля, изпълнете си задълженията“ и така нататък. Нищо подобно, защото това ще доведе куп неудобни въпроси и предявяване на обвинения, ще спре „Баракуда“ насред пътя и освен това в правилника има строго разпореждане тайният агент да не се обръща за съдействие към полицейски служител — странно написано, нали? Да, разбирам те — „Баракуда“ при всички положения ще бъде спряна още щом Проктър се намърда на задната седалка в луксозно обзаведената ни лимузина с неговия 9-милиметров „Хеклър и Кох РУ“ със заглушител „Уилсън“ и започне да гъделичка спусъка, което той най-вероятно ще направи по простата причина, че е три пъти по-бърз от този разкошен капан за мацки, а ако мислиш, че всичко това прилича на гонитба с коли, жестоко се лъжеш — това е погребално шествие.