Отвърна, че ще направи каквото може, и аз напипах хромираното лостче, отключих дясната врата и зачаках. Измъкнах носната си кърпа и я увих около дясната си длан. Чаках, гледах цветните светлини, отразяващи се по вътрешните повърхности на стъклата, чаках, задържах дишането си заради отвратителната миризма на гума, лявата ми длан се потеше, телефонът се хлъзгаше в нея, чаках, докато Тредър ми каза да се приготвя. Съобщих на Ферис, че предприемам бягство, и приклекнах странично, с крака, опрени в колонката на пода, спирачките се задействаха, гумите изсвириха и колата се поднесе веднъж-два пъти, когато Тредър изпусна посоката на предницата и после я овладя, а спуканата гума се измъкна от джантата и металът заскърца по асфалта. В шумотевицата чух гласа на Тредър:
— Изскачай!
Дръпнах дръжката на вратата, блъснах я и прелетях през нея, докато се отваряше широко. Претърколих се в „юкеми“, като външната страна на дланта ми първа се срещна с тротоара, последвана от ръката и рамото, а после цялото тяло, навито на топка, и завърших с ходила на земята и достатъчно равновесие, за да хукна да бягам.
Беше ми намерил една алея и аз оглеждах обстановката, докато тичах, защото не исках да оставя силуета си очертан на фона на светлината, идваща от улицата в отсрещния край. Отзад беше бъркотия, не знаех дали Проктър или човекът от маздата са видели, че изскачам от колата, но ако са ме забелязали, щяха да ме последват пеша и едва ли бих имал повече от петдесет метра преднина, а стените тук бяха високи, без прикритие, което да ме защити, ако се доближи достатъчно, за да вкара в употреба пистолета си.
Алеята напред изглеждаше безкрайна, с дължината на градски блок, светлините на следващата пресечка образуваха ярка ниша в сянката. Не обръщах глава да погледна зад себе си, защото това щеше да ме забави, а ако видех, че идва Проктър, не бих могъл да сторя нищо — той щеше да има достатъчно време да спре своя бяг, да заеме стрелкова позиция и да бъде сигурен в изстрела си. „Агентът повален“, куршумът пробива вечерното сако, натрошава гръбнака и причинява катастрофално объркване в нервите, мускулите на краката губят връзка с мозъка и тялото се накланя напред… „Агентът повален.“
Приближавах се към улицата насреща, но сцената във въображението ми вселяваше страх и аз трябваше да погледна зад себе си, но не видях нищо — никакво движение по цялата дължина на алеята, така че забавих малко ход, а ярката светлина на улицата ме заля обилно. Една кола спря рязко със скърцащи гуми и вратата й се отвори.
Мазда.
20.
Моник
— Нямаш ли доверие на уменията ми като шофьор?
— Не заради това — отвърнах аз.
Закопчалката на колана не искаше да работи.
— Знаеш ли какво? Обзалагам се, че съм изпуснала десет цента в гнездото. Много често го правя. — Наведе се към мен. Аромат на пачули. — Почукни я. Ето така. — Звънлив смях. — Виждаш ли? Задръж ги да си купиш яхта.
Закопчах катарамата, облегнах се, пристегнах колана и се опитах да разсъждавам.
— Да направим ли някое друго кръгче?
— Добре ще бъде.
На светофара тя пак зави наляво. Шофираше плавно. Беше облечена с черна кожена пола и късо яке, златист колан, пръстени по ръцете и дълги златни нокти, мънички полубоси ходила в златни сандали стояха отпуснати върху педалите, а извивката на тялото й напомняше за черен полумесец.
— Моник, ако не се лъжа.
— Точно така.
— Какво се случи с хондата? — попитах.
Исках да разбера каква е ролята й.
— Опитваше се да го измести. Джордж Проктър е голям мръсник. Започна да го тласка и ми се струва, че онзи от хондата вероятно е завъртял волана в неподходящ момент, а не се движеше съвсем бавно и изведнъж — хоп, изтъркаля се като варел. Кой беше той?
— Един приятел.
— И той ли е в наркобизнеса?
— Не.
— Опитваше се да ти помогне ли? Не му се искаше Проктър да те докопа.
— Може и така да се каже.
— Май че Проктър здравата ти е ядосан? Да не си му прекъснал каналите за доставки или какво?
— Не съм търговец.
— Изобщо не си! — Наблюдавах бляскавата й усмивка в отражението на предното стъкло. — Затова Нико щеше да нахрани акулите с теб.
— Благодаря ти за опита да го спреш.
— Обикновено — каза тя — изобщо не ми пука, ако един пласьор си получи заслуженото. При положение, че не работи за Туфексис, разбира се. Обаче екзекуцията… знам ли, предполага известна степен правосъдие, не е ли така? Изисква хладнокръвие. Различно е, когато се изпречиш случайно на пътя за някой АК–47 и къррр-бум! Британец ли си?